Майкъл Муркок
Градината за удоволствия на Фелипе Сагитариус
Бродех през руините на Берлин, натоварен с разследването на убийството на непознат мъж в градината на началника на полицията Бисмарк. Въздухът бе неподвижен и топъл, слънцето ярко, а небето синьо.
Моето име е Минос Аквилинас. Аз съм най-добрият метатемпорален следовател в Европа, а както подушвах, този случай щеше да е от трудничките.
Не ме питайте за време и място. Никога не се занимавам с такива глупости, те само ме объркват. Разчитам единствено на инстинкт — или всичко, или нищо.
Вече бях запознат както с обстоятелствата, така и със заключението от аутопсията на убития. Нищо необичайно, освен че е носил хартиени бели дробове — от еднократните. Това до някъде опростяваше нещата. Единственото място, където все още ги правеха, беше Рим. Каква работа е имал един римлянин в Берлин? Защо е бил убит в градината на началника на полицията Бисмарк? Според доктора е бил удушен. Никак не е трудно да бъде удушен човек с хартиени бели дробове — работа за миг. По-трудно бе да се отговори на въпросите „Кой?“ и „Защо?“.
Пътят през руините до къщата на Бисмарк бе дълъг. Наоколо цареше разруха. За предишното величие напомняха само няколкото оцелели сгради: на Райхстага, Бранденбургската врата, Брехтмузеум, сградата на полицията…
Спрях, облегнах се на самотно стърчаща стена, свалих си сакото, разхлабих вратовръзката, избърсах чело с кърпичка и запалих една пурета. Почувствах се по-добре в прохладната сянка на стената.
Изкатерих се върху купчината плесенясали тухли и пред очите ми се ширна имението на Бисмарк. Къщата, облицована с черен мрамор, бе съградена като неясна смесица от романски и гръцки стил. Отпред имаше малка китна градинка, а отзад се разстилаше просторен парк, ограден с толкова висока стена, че се зърваха само върховете на дърветата. Пред входа на къщата масивни гръцки колони подпираха барокова фасада.
Застанах пред тежката бронзова врата, от която бронирани юначаги размахваха огромни мечове над главите на своите коне. Докато дръпнах звънеца, забелязах, че някои от войните за разнообразие са въоръжени с боздугани и секири.
Вратата изскърца мъчително и от прага ме зяпна въпросително прегърбен старец, наметнат с измачкана полувоенна униформа. Съобщих името си и той ме пропусна в потъналия в здрач прохладен хол.
Дебели плюшени пердета закриваха прозорците. Запалих поредната пурета, подпрях я на един масивен пепелник и наметнах сакото си. Старецът отново се появи и ме покани с ръка да го последвам по широките стълби към втория етаж.
Бисмарк ме очакваше, застанал насред кабинета си. На главата му се мъдреше масивен шлем, от чийто връх стърчеше остър шип. Тъмносинята му униформа бе обкичена с ордени, върху раменете му се полюшваха златисточерни еполети, а на краката си бе нахлузил блестящи хромови ботуши със стоманени шпори. Седемдесетгодишен здравеняк с виолетово-синкави подпухнали клепачи и големи, грижливо сресани мустаци. Докато тътрех крака по пъстроцветния килим, той внезапно изръмжа и дясната му ръка подскочи, за да застане в хоризонтално положение, сочейки към мене.
— Хер Аквилинас. Аз съм Ото фон Бисмарк, началник на Берлинската полиция.
Стиснахме си ръцете. Моята бе раздрусана чак до рамото.
— Какви превратности само, а? — подех аз. — Убийство в градината на човека, който трябва да ни предпазва от убийства.
Лицето му сякаш бе парализирано. Нито едно мускулче не трепваше, освен когато проговорваше, а и тогава се размърдваха само устните му.
— Напълно вярно — отвърна той. — С доста голямо нежелание решихме да се обърнем към вас за помощ. Но мисля, че това е по вашата специалност.
— Може би. Тялото още ли е тук?
— В кухнята е. Аутопсията бе извършена там. Научихте ли за хартиените бели дробове?
— Научих. А сега, ако правилно съм разбрал, през изминалата нощ не сте чули нищо.
— О, не. Чух нещо — лая на моите овчарки. Един от прислужниците излезе да провери, но не откри нищо.
— По кое време беше това?
— Време?
— Колко часа показваше часовникът?
— Около два през нощта.
— Как беше намерено тялото?
— Открил го е градинарят, към десет сутринта.
— Добре, ще огледам тялото и после ще разпитам градинаря.
Той ме заведе в кухнята. Един от прозорците бе широко разтворен към обраслата с разноцветни храсти градина, от която в стаята нахлуваше упойващ аромат. Почувствах, че ми призлява. Обърнах се и погледнах трупа, проснат върху кухненската маса и покрит с чаршаф.
Дръпнах чаршафа. Трупът бе съвсем гол. Принадлежеше на възрастен, но обгорял от слънцето непознат мъж. Главата му беше голяма, с масивни черни мустаци. По шията личаха белези от удушване. Китките, лактите и коленете бяха отекли, което ме навеждаше на мисълта, че жертвата е била вързана преди убийството. Вертикалната линия на набързо поставения след аутопсията шев пресичаше гръдния кош на жертвата.