Видях нещо на пода, наведох се и го вдигнах. Беше медальон с гравирани в готически стил инициали Е.Б.
— Кой е Е.Б.? — запитах аз.
— Интересува ме единствено и само градината, мистър Аквилинас. Не знам коя е тя.
Погледнах навън към чудноватата градина.
— А какъв е смисълът на всичко това? Нали не го правиш по негово нареждане? Правиш го за себе си.
Сагитариус се усмихна мрачно.
— Вие сте доста проницателен.
Той дръпна с ръка тънкото перде, което се виеше от полъха на вятъра.
— Знаете ли какво виждам там? Виждам дълбоки морски каньони, сред които кръстосват изгубени подводници, преследвани от хищните пипала на полуриби и полурастения, зорко следени от очите на отдавна умрели хора амфибии, нахранили с кръвта си своите чада; където октоподи и скатове са се вкопчили в грациозния танц на смъртта, облаци от черно мастило се смесват с облаци от червена кръв, отнасяни от течението нагоре към кръвожадните акули, за да попаднат в полезрението на моряците, надвесени над перилата на своите кораби, лишавайки го от здрав разум и подтиквайки ги да се прехвърлят през перилата и да се спуснат бавно към далечните растения чудовища, които преживят трупа на някои октопод или скат. Това е светът, който мога да пресъздам върху това парче земя, това е моята амбиция.
Той замълча с изцъклени към мен очи, след което каза:
— Моят череп е като ЧУДОВИЩЕН АКВАРИУМ ЗА ЗЛАТНИ РИБКИ!
Отправих се обратно към къщата, за да открия, че Бисмарк се е върнал в стаята си. Седеше в тапицирано с плюш кресло, заслушан в ромолящата от скритите стереоколони музика — струнен квартет на Рейвъл.
— Защо не Вагнер? — запитах го аз и продължих. — Кой е Е.Б.?
— По-късно — отвърна той. — Моят помощник ще отговори на всички ваши въпроси. Предполагам, че вече ви очаква отвън.
В паркираната пред къщата кола наистина ме очакваше напет мъж в униформа, не много висок, с малки като четка за зъби мустачки, лъскав черен перчем, залепен на челото, и черни ръкавици на вкопчените в армейския бастун ръце. Когато ме видя, той изкочи усмихнат от колата, промърмори едно „аха“ и ми протегна ръка с лек поклон.
— Адолф Хитлер — каза той. — Капитан от криминалния отдел на дванайсти градски участък. На ваше разположение по нареждане на началника на полицията Бисмарк.
— Радвам се да го чуя. Познавате ли го добре?
Хитлер отвори вратата на колата и аз влязох вътре. Той заобиколи от другата страна и се намести зад кормилото.
— Шефа? — той поклати глава. — Малко е отнесен. Не го познавам много добре, делят ни няколко стъпала в служебната йерархия. Обикновено получавам неговите заповеди индиректно. Но този път се обърна лично към мене.
— И какви бяха те — имам предвид заповедите?
— Просто да ви помогна в разследването.
— Няма много за разследване. Предполагам, че сте абсолютно лоялен към вашия шеф?
— Разбира се.
Хитлер изглеждаше откровено изненадан. Той запали колата и я подкара по гладкото бетонно шосе, виещо се сред развалините на града.
— Убитият е имал хартиени бели дробове, нали? — запита той.
— Да. Предполагам, че е пристигнал от Рим. Малко ми приличаше на италианец.
— Или на евреин.
— Не зная. Какво ви кара да мислите така? — попитах.
— Руският часовник, ориенталските обувки, носът. Имаше доста голям нос. И знаете, че в Москва още произвеждат хартиени бели дробове.
Тази логика ми се стори малко странна и реших да не й обръщам внимание. Завихме и влязохме в дипломатическия квартал, където повечето от сградите бяха добре запазени. Вниманието ми бе привлечено от блестяща реклама на бар.
— Какво ще кажете да пием по едно? — предложих аз.
— Какво, тук ли? — Хитлер ме погледна изненадано, дори уплашено.
— Защо не?
Той спря, измъкнахме се от колата и заслизахме по изтърканите стълби към вътрешността на бара. Влязохме. Пухкава брюнетка с тънък, но доста приятен глас забавляваше оредялата компания с модна английска песничка:
Песничката доскоро бе хит в Англия. Казахме на бармана, че искаме бира. Той, изглежда, познаваше доста добре Хитлер, защото го потупа по рамото и отказа да му платим. Хитлер ме погледна засрамено.
— Кой е този? — попитах аз.
— О, казва се Вейл. Не го познавам много добре.
— Не ме ли връзваш?
С нещастна физиономия Хитлер разкопча униформата, килна фуражката на тила си и направи безуспешен опит да прехвърли черния перчем назад. Видя ми се малък, нещастен човечец и аз съжалих, че съм попрекалил с навика да задавам неудобни въпроси. Отпих от халбата с бира и загледах певицата.