— Какво е това, Вейл? — запитах го аз.
Дребният човек вдигна рамене.
— Не зная. Вероятно нещо, което завоевателите на Берлин са оставили след себе си.
— Изглежда сякаш е направено тук…
— Може и да е. В края на крайщата, кои са завоевателите на Берлин…?
От задната стая се разнесе женски писък.
Вейл изпусна чашата от ръката си и се затича към стаята. Последвах го. Той отвори вратата. Стаята, в която се озовахме, бе доста уютно подредена. На масата, покрита с тъмна плюшена покривка, бяха грижливо подредени прибори за хранене. Под прозореца имаше пиано, а край него, проснато на пода, лежеше момиче.
— Ева! — изхриптя Вейл и коленичи до нея.
Огледах стаята още веднъж и по-внимателно. Върху малката масичка в ъгъла бе поставено странно растение. Приличаше на кактус, имаше неприятен мътнозелен цвят, а върхът му бе извит като главата на змия, готова да нападне. Очите и носът на тази въображаема змия бяха зле оформени, но в замяна на това устата бе доста добре изразена. Когато се приближих към нея, тя се разтвори. Отвътре бе осеяна със зъби, или по-скоро с тръни, подобни на зъби. Един от предните „зъби“ липсваше. Отстъпих назад и огледах тялото. Открих липсващия трън, забит в китката. Оставих го там.
— Тя е мъртва — каза тихо Вейл, изправи се и се огледа. — Как?
— Ухапана е от отровно растение — отговорих аз.
— Растение… ? Трябва да повикаме полиция.
— Не знам дали ще е разумно… точно сега. — рекох аз и излязох. Знаех много добре къде трябва да отида. В къщата на Бисмарк и… в градината на Фелипе Сагитариус.
Станах вир вода, докато намеря свободно такси. Казах на шофьора да настъпи гаста.
Когато се приближихме, го накарах да спре на известно разстояние от къщата. После платих, освободих го и пресякох малката градинка отпред. Въобще не си губих времето да звъня на вратата. Влязох през прозореца, като използвах резачка за стъкло.
Чух гласове от горния етаж. Те ме доведоха до кабинета на Бисмарк. Вратата беше леко открехната.
Вътре видях Хитлер. Стоеше с насочен пистолет към издокарания в парадна униформа Ото фон Бисмарк. Двамата се гледаха с пребледнели лица. Ръката на Хитлер видимо трепереше, а Бисмарк хленчеше тихичко. Не след дълго той спря да хленчи и произнесе умолително:
— Никога не съм шантажирал Ева Браун, глупако, тя ме харесваше.
Хитлер се изсмя късо, истерично.
— Да харесва теб? Един стар глупак?!
— Тя не беше такова момиче.
— Кой ти каза това?
— Инспекторът. А преди половин час се обади Вейл — Ева Браун е била убита!
— Мислех, че Сагитариус ми е приятел. Изглежда съм грешил. Той е наемен убиец. Е, може да се каже, че тази нощ и аз съм убиец.
— Капитан Хитлер, аз съм ваш началник!
Пистолетът в ръцете на Хитлер трепна. В този момент осъзнах, че в стаята звучи музика. Без съмнение това бе пети струнен квартет на Барток.
Бисмарк размърда ръце.
— Грешите, Хитлер. Човекът, който сте наели да проследи Ева дотук миналата нощ, е неин бивш любовник!
Устните на Хитлер потрепераха.
— Вие го знаехте — отбеляза Бисмарк.
— Подозирах го.
— Освен това имате и представа за опасностите в градината, защото Фелипе сигурно ви е разказал за тях. Убила го е лозницата, докато се е промъквал снощи към лятната къща.
Ръката с пистолета вече не трепваше. Бисмарк изглеждаше уплашен. Той вдигна ръка към Хитлер.
— Убиецът си ти, не аз! — изкрещя Бисмарк. — Ти си го изпратил на сигурна смърт. Ти си убил Сталин от ревност. Надявал си се, че преди това той ще убие мен и Ева. Не ти е стискало да го сториш сам.
Хитлер изкрещя като обезумял, сграбчи пистолета с две ръце и занатиска трескаво спусъка. Повечето от куршумите отлетяха встрани, но един от тях попадна в Железния кръст на Бисмарк, прониза го и се спря в сърцето. Бисмарк се строполи с окървавена униформа, а шлемът му отлетя с дрънкане. Втурнах се в стаята и измъкнах пистолета от ръцете на ридаещия Хитлер. Наведох се и установих, че Бисмарк е мъртъв. Под зеещата дупка на униформата прозираше масивен корсет, който явно имаше какво да прибира.
Изпитах съжаление към Хитлер. Помогнах му да седне. Той подсмърчаше съкрушено.
— Какво направих? — заекваше той. — Какво направих?
— Бисмарк е изпратил зловещото растение на Ева Браун, за да не проговори. Усетил е, че съм по дирите му, нали?
Хитлер кимна, подсмръкна и отново заплака.
Прибрах пистолета в джоба на дългото си наметало. Погледнах към вратата. На прага несигурно пристъпваше Сагитариус.
Той ми кимна.
— Хитлер току-що застреля Бисмарк — обясних аз. — Бисмарк те накара да изпратиш растението на Ева Браун, нали?