— Така изглежда.
— Така е! Великолепна кръстоска между обикновен кактус, венерианско мушкато и роза. Отровата, разбира се, е била кураре.
Хитлер стана и излезе от стаята. Проследих го с поглед.
Все още подсмърчаше.
— Къде отивате? — запитах го аз.
— На чист въздух — извика ми той от стълбите.
— Непреодолимата сила на сексуалното влечение — каза Сагитариус, след като седна на едно кресло и подпря крака върху трупа на Бисмарк. — Това е причината за толкова много нещастия. Ако можеше само да излезе на воля страстта, която кипи под повърхността, желанието, залостено в черепната кутия, то тогава светът би бил едно много по-добро място за живот.
— Може би — отговорих аз.
— Възнамерявате ли да издадете заповед за арест, хер Аквилинас?
— Работата ми е да подготвя доклад за разследването, а не да извършвам арести.
— Ще има ли някакви последствия във връзка със случая?
Засмях се.
— Винаги има последствия — отговорих аз.
От градината се разнесе бесен лай.
— Какво е това? — попитах аз. — Вашите овчарки?
Сагитариус се изкикоти.
— Не. Опасявам се, че това беше растението куче.
Изхвръкнах от стаята и се спуснах надолу по стълбите към кухнята. Покритият с чаршаф труп все още лежеше на масата. Посегнах да отворя прозореца, но вместо това се спрях и залепих чело о стъклото.
Градината бе обхваната от ритъма на трескав танц. Листа и клони се вплитаха и извиваха. Дори при затворен прозорец странният аромат, по-непоносим от всякога, нахлуваше в кухнята.
Стори ми се, че съзрях някаква фигура да се боричка сред храстите. Дочух сподавено ръмжене, нещо се разпори, последва вик, а сетне дълъг агонизиращ стон.
Внезапно градината замря.
Обърнах се. Зад мен със скръстени на гърдите ръце се беше изправил Сагитариус.
— Изглежда твоето растение куче го е докопало — заговорих аз.
— Той познаваше доста добре градината.
— Може би самоубийство?
— Напълно възможно — Сагитариус разпери ръце и ме погледна. — Знаете ли, хер Аквилинас, аз го харесвах. Чувствах се отговорен за него. Щеше да стигне далече, ако не беше допуснал тази грешка.
— Ще си намерите някой друг, за когото да се чувствате отговорен.
— Да се надяваме.
Небето навън започна да просветлява. Дъждът бе намалял до ръмеж, който се сипеше кротко върху ожаднелите листа в градината.
— Ще останете ли тук? — попитах го аз.
— Все някой трябва да се грижи за градината. А прислугата на Бисмарк ще се грижи за мен.
— Сигурно сте прав.
Изкачих се обратно по стъпалата и излязох от къщата. Прекрачих в измитата от дъжда утрин, вдигнах яка и се запрепъвах из руините на Берлин.