— Не — каза Ксавиър ниско и твърдо. — И аз се опитах да преместя преградата, която ни препречи коридора. Според мен нещо я задържа на място.
Брет се закашля, седна и се зае да сваля окървавената си тениска.
— Може ли някой да ми помогне?
— Какво правиш? — Кери се опита да го принуди да седне отново с гръб към стената.
— Налага се да използвам тениската си за турникет. На Ксавиър му трябва коланът ми.
Момичето пъхна ръце под собствената си тениска и разкопча сутиена си. След това го измъкна през ръкава.
— Опитай с това. Би трябвало да свърши доста по-добра работа.
Брет се ухили.
— Впечатляващо!
— Аха. Тайлър казваше, че…
Кери замлъкна, неспособна да довърши изречението. Чак се стресна. С всичко, което се случваше, напълно беше забравила за Тайлър. Предположи, че сигурно съзнателно е блокирала спомена за смъртта на приятеля си — самозаблуда или нещо подобно. Но тук, в коридора, бе преодоляла шока и се бе взела в ръце. Беше убила мутанта, измайстори турникет и въже, спаси Ксавиър и след това направи нов турникет от сутиена си, все едно беше Макгайвър11 с цици. А сега мъжкаранската ѝ самоувереност се изпари и всички събития отново ѝ се стовариха на главата.
— Идеално — Ксавиър взе от нея сутиена и коленичи до Брет.
Пипаше пъргаво и сръчно, уви все още топлото бельо около китката на приятеля си и стегна здраво. Секунда по-късно свали колана и огледа пръстите на пострадалия.
— Хедър, може ли да му осветиш китката?
Хедър наведе екрана си към ръката на Брет и всички се наведоха към нея. Оцелелите му пръсти се подуваха. Кели простена при вида на травмата. Не знаеше как Ксавиър може да оглежда раната с такова дистанцирано спокойствие.
— Добре — каза приятелят ѝ, — кръвта е спряла да тече. Турникетът с колана е свършил чудесна работа, но ако не те заведем скоро на лекар, ще имаш по-сериозен проблем от няколкото липсващи пръста. В китката ти трябва да тече кръв, иначе ще я загубиш. Така че е хубаво, че кървенето е спряло…
Брет си прочисти гърлото и дръпна ръката си от лъча светлина.
— Е, хайде да тръгваме. Мамка му на мотането безцелно!
Каза го весело, но Кери можеше да разпознае страха в гласа му. Знаеше как се чувства той. Брет винаги бе онзи, който пускаше шегички или дърдореше безспир, когато беше притеснен или несигурен, или уплашен. И този път не беше изключение, но не можеше да прикрие ужаса си. Усещаше се в гласа му, все едно колко старателно се опитваше да го скрие.
Отразяваше нейния собствен.
10.
— Синьодрешковците още ги няма — въздъхна Лео. — Ама че прецакана служба са!
По-голямата част от групата се беше разпръснала по протежение на улицата, отегчени от чакането нещо да се случи и в търсене на друга форма на забавление. Те с Маркъс, Джамал, Крис и Дуки все още стояха на ъгъла и наблюдаваха къщата в края на квартала. Порутената сграда сякаш се извисяваше все по-голяма със сгъстяването на нощния мрак. Г-н Уоткинс също бе останал отвън с момчетата, но не говореше много. Просто слушаше. Честно казано, Лео се чудеше дали г-н Уоткинс не смята, че се канят да преебат колата на белите хлапета и се навърташе наоколо, за да се увери, че няма да го направят.
— Йо — каза Крис — помните ли га онези момчета от NSB се надбягваха с ченгетата, окопаха се в музея „Мютър“ и взеха заложници и разни такива?
Момчетата закимаха.
— Аха — отвърна Лео. — И какво?
— Гледах тая шибанотия по телевизията. Една дребосъчка, която познавам от едно време, се чукаше с един от екипа на NSB.
— Единствената дребосъчка, която познаваш — подигра му се Маркъс — е онази, от която пипна гонорея.
— Я си затваряй плювалника! — възмути се Крис. — Както и да е, целият музей беше пълен с ченгета за има-няма пет минути, мамка му. И що, да му се не види, ще пристигнат за онова събитие, но не и за това?
— Понеже — обясни му Лео — тука няма туристи, които се моткат да разглеждат околностите като около музея „Мютър“.
Хлапетата се разкискаха. Лео погледна към г-н Уоткинс. В очите на по-възрастния мъж като че проблясваха искрици, а на лицето му бе пролазила усмивка.
— Г-н Уоткинс — попита младежът, — нали знаете, че няма нужда да висите тук с нас? Така де, ако ще ходите на работа утре, сигурно ви се ще да си легнете. И бездруго не ми изглежда, че полицията ще се появи.
Пери сви рамене, дръпна от цигарата си и издиша дим в нощния въздух.
— Няма нищо. Лауанда не обича да пуша в къщата, тъй че вие, момчета, ми правите услуга. Колкото по-дълго висите тук, толкова повече никотин ще си вкарам в организма — той понижи глас и се наведе заговорнически напред. — И вярвайте ми, ако живея с нея, значи имам нужда от всичкия никотин, с който мога да се надишам!
11
Ангъс Макгайвър (