— Елате по-наблизо — прошепна Ксавиър — толкова тихо, че не беше сигурен дали са го чули, докато не усети ръцете на приятелите си да посягат да го докоснат.
— Всички ли сме тук? — попита Кери.
— Аз съм — каза Хедър. — Брет?
— Аха, тук съм.
Ксавиър се намръщи. В гласа на Брет се долавяше нещо — несъмнено и болка, но под нея имаше друг пласт.
— Добре ли си?
— Не — въздъхна Брет. — Ръката започва дяволски да ме боли. Тъй де, още по-зле отпреди — което ще рече ужасно много.
— Просто стискай зъби още малко.
— Не го чувам да тропа горе — каза Кери. — Смятате ли, че е спрял или е отишъл другаде?
— Възможно е — призна Ксавиър. — Кой знае какво, на майната си, прави лудото копеле? Може би търси в друго помещение, не в кухнята. Нека сложим малко разстояние между нас и него, преди да се върне.
Младежът бръкна в джоба си за мобилния телефон и след това си спомни, че го беше загубил в ямата. Така че помоли Брет за неговия. Приятелят му го предаде по редицата, опипвайки в мрака. Ксавиър го отвори и използва слабата светлина да огледа наоколо. Духът му се повиши, когато забеляза прашна, покрита с паяжини маслена лампа, закачена на ръждив гвоздей на една от дървените подпорни колони на мазето. Ентусиазмът му бързо угасна с осъзнаването, че в подземието няма да намери нито огниво, нито масло. И, наистина, мазето беше празно като стаите горе, като изключим няколко гниещи конопени чували, купчина натрошена мазилка и няколко стъклени бутилки, както и мухлясващи картонени кашони. Светлината на телефона не успяваше да прониже кой знае колко дълбоко тъмнината в помещението, но той беше сигурен, че и останалата му част е също така празна. Чудеше се как ли паяците и другите насекоми оцеляват в такова пусто място. Това беше доказателство, че животът може да съществува навсякъде, дори в тъй отвратителни дупки като това мазе.
— Как, по дяволите, се очаква да намерим пътя тук долу? — в гласа на Хедър се усещаше отчаяние. — Не виждам нищо. По-зле е, отколкото горе.
Ксавиър сви рамене, напълно наясно, че тя не може да види и жеста му.
— Нека просто намерим как да се измъкнем, а? Преди да се случи нещо друго.
Кери изсумтя в съгласие. Брет запази мълчание.
— Знам, че е тъмно, но може би е по-добре да използваме един телефон. Така ще пестим батериите на другите — просто за всеки случай.
Приятелите изразиха недоволството си с мърморене, но сториха както бе предложил лидерът им.
Ксавиър хвана ръката на Хедър и я постави на колана на джинсите си.
— Дръж се за мен. Не ме пускай за нищо на света. Не искаме да се разделяме тук долу.
Тя закачи единия си пръст в гайката на колана, а след това, докато Ксавиър вдигаше светилника си, за да ги поведе, Хедър напипа ръката на Кери и я постави на своите джинси. Кери стори същото с Брет. Ранената му ръка висеше безполезна покрай хълбока му. След малко отново се раздвижиха. Ксавиър ги поведе в тъмното, пристъпвайки премерено и полека, водеше се само по светлината на телефона в ръката си. Коланът на Брет висеше от юмрука му, а токата се удряше беззвучно в крака му при всяка крачка. Усещаше как Хедър го подръпва за панталона, докато вървят бавно напред и се сети за един друг път, когато се бе държала по същия начин. Преди година те шестимата бяха отишли за една нощ до Йорк Каунти, за да присъстват на хелоуинското призрачно сборище в ЛеХорн’с Холоу13. Откакто призрачната разходка бе обявена за първи път, всички в училището говореха само за нея, така че приятелите пристигнаха на място, изгарящи от нетърпение. Стояха на опашката в очакване да си купят билети и Хедър бе окачила показалец през гайката на колана на Ксавиър и внезапно го бе дръпнала към себе си. Целуна го дълбоко и страстно. Импулсивността ѝ го изненада и възбуди. За съжаление, вечерта им бе прекъсната набързо от някакви безредици, избухнали вътре в призрачното мероприятие. Явно имаше неколцина загинали. Пристигнаха полицаите и пожарната и затвориха заведението. Шестимата подкараха обратно към Източен Питърсбърг разочаровани и отегчени. Но не и Ксавиър. По пътя към дома той бе седнал ухилен на задната седалка на колата на брата на Тайлър, прегръщаше Хедър с една ръка, притискаше я към себе си и целувката витаеше в ума му като ехо. Беше спомен, към който Ксавиър се връщаше често — и с удоволствие. Залови се за него и сега: беше му напълно достатъчен, за да го мотивира. Докато се промъкваха напред, Хедър няколко пъти се приближи до него и той усещаше дъха ѝ на врата си. Беше топъл в контраст с невидимия ветрец, който лъхаше през мрака. На Ксавиър просто му се искаше да може да открие източника на този полъх, понеже бе започнал да се обзалага със себе си, че там ще намери и пътя за бягство.
13
„ЛеХорн’с Холоу“ (