Да, но тя знае, че той се е прибрал уморен и си е легнал, просто не иска да го буди. Ще поправи колата и ще си дойде. Много скоро ще си дойде, сигурно след двайсет минути или половин час, нощем пътищата са свободни и колкото и далече да се намира, пак ще пристигне бързо. „Сега ще си взема душ, а когато изляза от банята, Милка вече ще си е вкъщи“ — реши Седов.
Дълго стоя под топлата струя, нарочно протакаше, за да е сигурно: щом излезе, тя ще си е вкъщи.
Излезе. Но Милена още я нямаше.
Павел пристегна халата и отново седна до телефона. Този път позвъни в службата си, на Вадик Андреев, който беше на денонощно дежурство.
— Слушай, обади се на дежурния в градската ГИБДД1 и го питай дали не е имало пътнотранспортно произшествие с кола… — Той продиктува марката и номера на автомобила на Милена.
— Защо, какво се е случило, Паша? — със сънен глас попита Вадик.
— Абе моята Мила изчезна някъде, още не се е прибрала.
— А ти защо не се обадиш?
— Ти си на работа, веднага ще ти кажат, а мен ще ме тормозят — кой съм, какъв съм, защо съм… Вече колко пъти съм им падал на мушката…
— Добре — вяло проточи Андреев. — Когато науча, ще ти звънна.
Вадик се обади след десетина минути. Не били отбелязани никакви пътнотранспортни произшествия с участието на колата на Милена. Но това далеч не означаваше, че не се е случило нещо лошо… Може да е било обикновен мръсен номер, опитни шофьори за секунди да са направили така, че Мила да закачи чужда скъпа кола, и сега някакви бандити да настояват тя да им заплати щетите. А самата Милка не може да се обади никъде, понеже батерията на телефона й е изтощена, а те, естествено, няма да й дадат свой телефон. Или тези бандюги са й взели телефона и са го изключили. И колата може да са й взели. И парите. И сега тя сигурно върви пеша и няма с какво да си купи телефонна карта, за да се обади от автомат. Но нали в Москва има огромен брой заведения, които работят денонощно, не може ли да влезе и да помоли за телефон? Не биха й отказали, не се е родил още такъв мъж, който да може да откаже нещо на Милена, в това Павел Седов беше стопроцентово сигурен.
Но защо още не се е прибрала? И защо не се обажда?
Той погледна часовника и изстина: три без петнайсет.
Времето има особен характер: когато чакаш някакво желано събитие, часовете се точат непоносимо бавно, това го знаят всички. А когато в определен час непременно трябва да се случи нещо, но кой знае защо не се случва, времето хвърчи с бясна скорост. Ти си казваш, че пет минути закъснение не са от значение. И двайсет минути — също. За това могат да се намерят цял милион разумни обяснения и нищо катастрофално все още не се е случило. Хайде, още минута, добре, още пет, няма страшно, ето сега, ето сега вече… И изведнъж откриваш, че са минали не двайсет, не двайсет и пет, дори не трийсет минути, а цели три часа. Пет часа. Осем. И нито едно от милионите разумни обяснения вече не върши работа, което означава, че е време за неразумни и поради това страшни обяснения.
Павел Седов не искаше страшни обяснения. Той отново пусна телевизора, настани се на мекия уютен диван и притваряйки очи, започна да си представя как Мила ще дойде и той ще й се скара, задето не си зарежда батерията и не предупреждава къде ще ходи… Той пак потъна в дрямка и спа до шест часа сутринта.
Когато се събуди, Милена още я нямаше.
Павел отново й позвъни, но телефонът й все така беше „изключен или извън обхват“. Ала телефонът на дежурния по град на „Петровка“ беше изряден. Името Милена Юревна Погодина не се било появявало в справките им. Той набра номера, от който даваха справки за нещастни случаи и спешни хоспитализации: ами ако й е станало лошо? Ако е паднала, счупила си е крака или ръката, ако си е ударила главата? Може да се е случило какво ли не. Вярно, лекарите обикновено се обаждат вкъщи, известяват близките, но има всякакви лекари, може и да не се обадят. Ала и от този номер не му дадоха информация за Милена.
Павел се проклинаше, че толкова малко се интересуваше от живота на Мила, той дори не знаеше телефоните на приятелките й. А и тях почти не познаваше, в паметта му се бяха запечатали едно-две имена и лица, но не и фамилии, адреси, телефони… Оля, Марина… Някакви „момичета“ от университетския й курс. Имаше май и една Тамара, Мила лежала с нея в болница, по-точно не в болница, а в клиника в Швейцария. И това май беше всичко. Тя нямаше и бележник, записваше си всички номера в телефона.