— Добре, деца мои… — Давидов с въздишка изключи компютъра, захвана се да събира книжата от бюрото и да ги пъха в сейфа. — Решихме кой какво ще прави, в понеделник ще ми докладвате. Имате ли въпроси?
Оперативните работници се спогледаха, сякаш да определят кой от тях ще се окаже най-нахален. Най-нахален се оказа Зарубин.
— Не, Фьодор Иванович, всичко е ясно.
— Е, тогава аз имам един въпрос. — Гласът на следователя стана сух и неприятен. — Вие кога ще престанете да се лигавите? Кога ще започнете да работите нормално? Тук три часа се съвещавахме и два от тях изяснявахме кой от вас какво не е свършил и защо. Мислите, че съм стар глупак и нищо не виждам? Въобразявате си, че още не съм се оплакал от вас на началството ви, защото ви смятам за ударници на комунистическия труд? Не, приятелчета, не ви смятам за ударници. Просто ми е жал за вас, не искам да ви развалям отношенията с началството ви. Ето ти, Ваня — обърна се той към мрачния навъсен Хвиля, — се премести тук само преди месец, новото ти началство изобщо не те познава, не искам да развалям репутацията ти. Ти, Витенка — посочи той с пръст Рижковски, — още си съвсем зелен, току-що излезе от милиционерската академия, жал ми е да развалям и твоето лично досие, защото още имаш жълто около устата, никакъв опит. А пък Настюха и Серьожа имат нов началник. Жал ми е за вас, нехранимайковци, затова си мълча. А не би трябвало.
— А откъде знаете? — не успя да скрие учудването си Витя Рижковски.
— Аз, синко, винаги знам всичко за хората, с които работя. Е, какво, ще се прибираме ли?
Всички наставаха и започнаха да пъхат в чанти и джобове бележниците си, но в този момент иззвъня телефонът. Давидов вдигна слушалката и намръщено заслуша събеседника си отсреща.
Настя вече бе закопчала якето си и бе омотала около врата дългия си шал, когато следователят каза:
— Добре, хайде, идвай. Ще бъда в заведението зад ъгъла. Знаеш го, нали? Аха. Там ще ме намериш… Защото от сутринта не съм слагал залък в устата си. После, ако трябва, ще се върнем, ще ми докладваш всичко по протокол.
Той затвори и като улови въпросителния поглед на Настя, промърмори:
— Седов се е освестил. Има някаква спешна информация. Ще трябва да го почакаме.
— Всички ли? — отчаяно попита Иван Хвиля.
По време на съвещанието той постоянно поглеждаше часовника си и се въртеше нетърпеливо на стола си. Явно мудното многословие на следователя го дразнеше, понеже имаше някаква работа, а ето че сега…
— Всички — злорадо отсече Давидов, вперил в оперативния работник особен поглед.
Настя не можа да сдържи усмивката си. Тя познаваше Давидов отдавна и прекрасно разбираше, че той бездруго ще пусне Хвиля. Но не сега, а след около пет минути. Нека момчето да се поизнерви, да се поядосва.
Така и стана. Те излязоха от сградата на Градската прокуратура, стигнаха до заведението зад ъгъла и вече пред самия вход следователят се спря и внимателно огледа свитата си.
— Е, хайде — продума милостиво, — ти, Ваня, си върви и ти, Витя, си свободен. А вие — посочи той с пръст Настя и Зарубин — оставате с мен, ще изчакате Седов.
— Далеч, далеч от господаря3… — едва чуто промърмори Сергей, бутна тежката врата и пусна Настя да мине напред.
— Аха, само че още не се знае дали това е проява на господарски гняв или на господарска обич — отвърна тя шепнешком.
Тук познаваха Давидов, това се разбра още от първите секунди. В заведението имаше много народ, което не беше чудно в събота вечер, но тях веднага ги заведоха до някаква по чудо останала свободна маса до прозореца. Следователят наистина беше гладен, поръча си супа и рибния специалитет на заведението. Зарубин, който не страдаше от лош апетит, поиска да му донесат свинска пържола. А Настя си позволи само салата, която се оказа гигантска порция прясна маруля, само тук-таме изпъстрена със ситно нарязани зеленчуци.
Не беше гладна. Тя смяташе получените току-що от следователя критики за повече от справедливи и за пореден път се захвана да решава вече додеялата й задачка: да напусне ли оперативната работа, или да остане. Ако си тръгне, какво ще си помисли за нея Болшаков? Той с толкова усилия е издействал новото й назначение, повиши я в длъжност, искрено я помоли да остане и сто пъти я попита какво трябва да направи, та тя да не напусне. Тя отговори, той изпълни условието й — е, как да го изостави след това? Как ще изглежда в неговите очи? А ако остане и постоянно си мисли, че силите й вече не са същите, че мозъкът й не работи толкова бързо и ясно, както преди, и все се улавя, че нещо не е донаправила, не е доизмислила, че е допуснала поредната грешка? И ако се налага да лови върху себе си раздразнени погледи, и да се крие от тях, понеже разбира, че заема чуждо място, на което биха могли да назначат по-млад, съвременен, по-чевръст човек? А ако все пак напусне и после по цели нощи лее сълзи на възглавницата, ако тъгува за любимата работа и отравя не само живота на мъжа си, но и своя?
3
Цитат от „От ума си тегли“ от А. Грибоедов, употребяван като крилат израз в смисъл, че господарят може да те обича, но може и да ти причинява неприятности. — Б. пр.