— Има ли много чуждоземни техници на работа в Сетра?
— Че що да няма? В Кат се живее добре, стига да не забелязваш приумиците на яосите.
— Ами уонкоиди? Срещат ли се в Сетра?
— Да работят ли? Нивгаш. Знам го още когато бях в Ао Залил, на изток от езеро Фалас. Уонкоидите не щат да работят дори за уонките, трудно им е даже да произнасят звуците им. Макар че ги бива доста да свирят на всякакви инструменти.
— Кой работи в цеховете на уонките? Черни и пурпурни?
— Ами! Не можеш накара едните да пипнат нещо, дето са го докосвали другите. В цеховете им имаше само селяци от Локхария. Трепят се там десетина-двайсет години, сетне се прибират по селцата си истински богаташи. Уонкоиди да работят във фабрики и цехове? Ама че шега! Те са по-горделиви от безупречните дирдирхора! Гледам и с теб има един такъв.
— Да, той ми е приятел.
— Странна работа, да намериш дирдирчовек, който да се държи нормално — поклати глава старецът. — Досега съм срещал само трима от тяхната порода и всичките се отнасяха с мен сякаш съм животно — той пресуши чашата си на един дъх и я стовари върху масата. — Време е да си вървя. Пожелавам ви приятна вечер — и на дирдирчовека също.
Старецът си тръгна. На вратата едва не се сблъска с чернокос младеж, облечен непретенциозно, който тъкмо влизаше. Някъде, помисли си Рейт, съм виждал този младеж, и то съвсем скоро… Но къде? Младият мъж крачеше бавно, почти замислено, по пътеката между масите. Спря при тезгяха и поръча чаша резлив сироп. Докато се обръщаше, погледът му срещна този на Рейт. Младежът кимна вежливо и след кратко колебание се приближи. Рейт позна бледия помощник на Чизанте.
— Добър вечер — поздрави младежът. — Надявам се, че ме помните. Аз съм Хелсе от Исан, роднина на господаря Син нефрит. Мисля, че се срещнахме днес.
— Размених няколко думи с господаря ти, вярно.
Хелсе сръбна от чашата, помръдна превзето с устни и я остави на бара.
— Защо не се преместим в някое по-усамотено кътче, където да поговорим?
Рейт се посъветва с Траз и Анахо, сетне се обърна към Хелсе.
— Води ме.
Младежът хвърли небрежен поглед към изхода, но предпочете да минат през ресторанта. Тъкмо когато излизаха, Рейт забеляза някакъв мъж да влиза в кръчмата и да се озърта трескаво — беше Дордолио.
Хелсе, изглежда, не го видя.
— Наблизо има едно малко кабаре, там невинаги е тихо, но е съвсем подходящо за нашия разговор.
Кабарето се оказа схлупено помещение, осветено от сини и червени фенери и със сепарета по периферията. Неколцина музиканти се бяха разположили на сцената, двама от тях свиреха на малък гонг и барабан, а пред тях подрипваше гъвкав и енергичен танцьор. Хелсе избра едно сепаре близо до вратата и максимално далече от музикантите — двамата се настаниха на сини възглавници. Хелсе поръча две канички „тинктура от девствена гора“, които им бяха поднесени малко след това.
Танцьорът си тръгна, музикантите подхванаха нова мелодия, инструментите им приличаха на обой, флейта, чело и литавра. Рейт се заслуша в изпълнението им, заинтригуван от странното съчетание от стържене по струните на челото, тропане на литаврата и внезапните пискливи трели на флейтата и обоя.
Хелсе се наведе с привидна, добронамереност към него.
— Запознат ли си с яоската музика? Така и предполагах. Това е погребална песен — широко разпространена при нас.
— Трудно ще ми е да я помисля за весела песничка.
— Въпрос на разбиране — Хелсе се зае да описва и други разпространени музикални течения. — Не ми се ще обаче да твърдя, че яосите са меланхолици, достатъчно е да посетиш някой от нашите сезонни балове, за да прецениш сам.
— Съмнявам се, че ще бъда поканен — възрази Рейт.
Оркестърът вече бе подкарал нова композиция — серия от страстни фрази, изпълнявани подред от всеки от инструментите, за да завърши с необуздано и същевременно печално тремоло. Поради някакъв странен импулс Рейт си спомни за паметника в кръглия парк.
— Тази музика има ли връзка с вашия ритуал за изкупление?
Хелсе се засмя замечтано.
— Чувал съм да казват, че духът на Трогателното причастие просмуква всички аспекти на яоската душевност.
— Интересно… — Рейт млъкна в очакване. Хелсе не го бе довел тук, за да обсъждат музиката.
— Предполагам, че събитията от днешния следобед са ти причинили известно неудобство? — попита Хелсе.
— Ни най-малко, нищо повече от дребно раздразнение.
— Не очакваше ли да получиш наградата?
— Дори не знаех за нея. Надявах се само на любезно отношение. Но като си помисля, лорд Чизанте се държа със забележително хладнокръвие.