Хелсе наведе крушката и извади кинжала от гърба на гърчещото се тяло, докато Рейт се надигаше с израз на неодобрение на лицето.
— Прекалено си чевръст с оръжието — отбеляза той.
Хелсе повдигна рамене.
— Такива като него често имат жило — поясни той и преобърна трупа с крак, чу се тихо дрънчене като от стъкло върху паважа.
Двамата се надвесиха предпазливо над бялото лице, полуприкрито под екстравагантната широкопола шапка.
— Шапката му е като на пнумек — отбеляза Хелсе — и е блед като призрак.
— Или уонкоид — добави Рейт.
— Струва ми се обаче, че не е нито едното, нито другото, но не мога да кажа какво е. Може да е мелез, хибрид, каквито, доколкото знам, са най-подходящи за шпионска работа.
Рейт свали шапката и отдолу се показа голо теме. Лицето бе с фини черти, отпуснати мускули, носът бе тънък и завършваше с бучка. Очите, полуотворени, изглеждаха черни. Рейт се наведе още малко и забеляза, че темето е било гладко обръснато.
Хелсе оглеждаше боязливо улицата.
— Хайде, да се махаме, преди да ни завари някой патрул и да вдигне тревога.
— Не бързай толкова — спря го Рейт. — Няма никой наоколо. Подръж светлината — стой така, че да виждаш надолу по улицата.
Хелсе се подчини и така Рейт можеше да го наблюдава, докато обискираше, трупа. Дрехите издаваха неприятен тежък мирис, стомахът на Рейт се разбунтува, докато шареше с ръце под тях. Във вътрешния джоб на сакото напипа сноп листа. На колана висеше кожена кесия, която също откачи.
— Хайде! — просъска нетърпеливо Хелсе. — Не бива да ни открият тук, инак ще изгубим положение.
Те продължиха към Овала и се спуснаха в „Ханът на пътешественика“.
— Вечерта беше интересна — отбеляза Рейт. — Научих много неща.
— Ще ми се да можех да кажа същото — отвърна Хелсе. — Какво взе от трупа?
Рейт извади кесията, която съдържаше шепа секвини. Показа и снопа с листа и двамата ги разгледаха на светлината, която се процеждаше от прозорците на хана — бяха изписани със странни разноцветни четириъгълници.
Хелсе вдигна очи към Рейт.
— Познаваш ли тази писменост?
— Не.
Хелсе се разсмя.
— Това е уонкски.
— Хм. И какво може да означава това?
— Само още една загадка. Сетра е кошер на интриги. Тук гъмжи от шпиони.
— А шпионски прибори? Микрофони? Камери?
— По-безопасно ще бъде да предположим, че ги има.
— Което означава, че най-вероятно помещението на реформаторите също се наблюдава. Май не биваше да им давам разни съвети.
— Ако те е подслушвал мъртвецът, няма от какво да се безпокоиш. Но позволи ми да задържа тези бележки. Ще помоля да ги преведат — тук има една колония локхари, някои от тях разбират уонкски.
— Ще отидем заедно — предложи Рейт. — Утре ще ти бъде ли удобно?
— Защо не? — отвърна Хелсе навъсено. Той погледна към Овала. — И накрая — какво да предам на лорд Чизанте относно наградата?
— Ще ти дам отговор утре.
— Ситуацията може да се изясни и по-рано — подсмихна се Хелсе. — Ето го и Дордолио.
Рейт се извърна и видя, че Дордолио крачи към тях, следван от двама приветливо усмихнати кавалери. Дордолио обаче без съмнение бе в плен на гнева. Спря на две крачки от Рейт, издаде глава напред и изръмжа:
— Нямаш ли срам? Съсипа ме с твоите дребни мошеничества — свали шапката си и я хвърли в лицето на Рейт. Адам се отмести встрани и шапката отхвърча към Овала.
Кавалерът размаха пръст пред лицето на Рейт и той отстъпи крачка назад.
— Смъртната ти присъда е подписана — заяви Дордолио. — Но няма да ти окажа честта да я изпълня с моята сабя. Убийци от най-нисшата каста ще те удавят в животински изпражнения. Двайсет парии ще те пребият с пръчки! Псе ще разнася главата ти по улицата, захапало я за езика!
Рейт раздвижи устни в мъчителна усмивка.
— Чизанте ще стори същото за теб, по моя молба. Това е не по-лоша награда от всяка друга.
— Чизанте, как не! Отвратително парвеню, жалък дегенерат. Камък върху камък няма да остане от Син нефрит, рухването на замъка ще бъде кулминацията на този цикъл.
Хелсе пристъпи леко напред.
— Преди да продължите с несравнимите си красноречия, нека ви съобщя, че съм представител на фамилията Син нефрит и ще бъда принуден да запозная лорд Чизанте с характера на вашите коментари.
— Не ме занимавайте с дреболии! — тросна се Дордолио. Насочи разтреперан от гняв пръст към Рейт. — Донеси ми още сега шапката, иначе очаквай утре първото от Дванайсетте докосвания!
— Склонен съм на подобна отстъпка — заяви Рейт, — ако това ще бъде достатъчно, за да ни освободиш от присъствието си — той вдигна шапката, отърси я от прахоляка и му я подаде. — Получаваш я в състоянието, в което я хвърли през площада — с тези думи заобиколи кавалера и влезе в преддверието на странноприемницата. Дордолио се изсмя пресипнало, плесна се с шапката по бедрото и даде знак на другарите си, че могат да си вървят.