— Хайде стига — намеси се Рейт. — Да впрегнем силите си на работа, след като и двамата сте склонни да приключите живота си със самоубийство. Днес ще събираме информация. Ето го и Хелсе, който сигурно ни носи важни новини, ако се съди по израза на лицето му.
Хелсе се приближи и ги поздрави учтиво.
— Снощи, както вероятно се досещате, имах много неща да докладвам на лорд Чизанте. Той се надява, че молбата ти към него ще бъде разумна и ако е така, ще изпълни поисканото с радост. Препоръча ми да унищожим документите, които взехме от шпионина, и аз съм склонен да се съглася с него. Между другото, лордът предложи и други отстъпки.
— От какъв характер?
— Пропусна да уточни, но предполагам, че говореше за по-свободно тълкуване правилата на етикецията във връзка с твоето посещение в двореца Син нефрит.
— Повече се интересувам от документите, отколкото от лорд Чизанте. Ако желае да ме види, нека дойде тук, в странноприемницата.
Хелсе се разсмя.
— Защо ли не съм изненадан от отговора? Ако си готов, мога да те отведа в Южен Еброн, където ще потърсим някой локхар.
— Няма ли яоски книжници, които познават езика на уонките?
— Подобно занимание е най-малкото безполезно.
— Докато някой не поиска да му преведат документ.
Хелсе трепна едва забележимо.
— През сегашния цикъл утилитаризмът е чужда философия. Лорд Чизанте например ще сметне аргументите ти не само за неразбираеми, но и за отвращаващи.
— В такъв случай по-добре да не спорим повече по този въпрос — каза помирително Рейт.
Хелсе беше пристигнал с изключително елегантен екипаж: синя карета с шест алени колела, щедро украсена със златисти гирлянди. Отвътре бе като луксозен салон — със синьо-зелена тапицерия, бледосив килим и сводест покрив, облицован със зелена коприна. Седалките бяха меки, тапицирани с плюш, от всяка страна под прозорците от зелено стъкло имаше бюфет, предлагащ различни сладкарски изделия. Хелсе покани с изтънчен жест гостите да влязат — днес носеше костюм в зелено и сиво, сякаш за да се впише в декора на каретата.
След като седнаха, той натисна едно копче, вратата се затвори и стълбичката се прибра отдолу.
— Виждам, че лорд Чизанте може да отрича принципите на утилитаризма, но няма нищо против да се възползва от предимствата му — отбеляза Рейт.
— За механизма на вратата ли говориш? Той дори не знае за съществуването му. Винаги има някой наблизо, който да натисне бутона. Подобно на останалите представители на неговата класа, лордът докосва с ръка само неща, с които си играе или които му доставят удоволствие. Намираш го за странно? Няма значение. Трябва да приемеш яоската аристокрация такава, каквато е.
— Струва ми се, не се смяташ за член на тази аристокрация.
Хелсе се засмя.
— Нека го кажем по-тактично — просто харесвам това, което правя — той се наведе към замрежения отвор. — Към базара Южен Еброн.
Каретата потегли безшумно. Хелсе напълни изящните чаши със сироп и предложи сладкиши.
— Предстои ни да посетим нашия търговски район — източник на нашето богатство, макар темата да се смята прекалено вулгарна, за да бъде обсъждана.
— Странно — подсмихна се Анахо. — Дори най-изтънчените дирдири не са толкова префърцунени.
— Те са от друга раса — изтъкна Хелсе. — Ще кажете, че ни превъзхождат? Не съм съгласен. Уонките също не биха се съгласили, ако изобщо си направят труда да се занимават с подобен въпрос.
Анахо повдигна презрително рамене, но не отговори.
Каретата навлезе в търговския квартал на града — базара — и продължи из район с малки къщички, които се отличаваха с изключително разнообразие на стилове. Спряха на едно площадче с няколко тухлени кули. Хелсе посочи близката градина, в която седяха десетина мъже със странен вид. Носеха бели ризи и панталони и имаха дълги, спуснати свободно коси, които също бяха бели, в контраст с матовата им черна кожа.
— Локхари — обясни той. — Пътуващи механици от планините северно от езеро Фалас и Централен Кислован. Това не е естественият им цвят — известно е, че боядисват кожата си и избелват косите. Някои казват, че този обичай им бил наложен от уонките преди хиляди години, за да се различават от уонкоидите, които имат бяла кожа и черни коси. Във всеки случай те не се задържат на едно място, идват, наемат се на работа, получават добри пари, тъй като са изкусни в занаята си, а сетне си тръгват. Някои от тях, след като поработят в заводите на уонките, се преместват на север в Кат. Точно такива биха могли да разчитат уонкски документи или да говорят на техния език. Погледнете стареца, който играе там с детето — смятат го за специалист по всички въпроси, свързани с уонките. Навярно ще поиска солидна сума за услугата и за да не позволя да бъде по-лаком при следващата ни среща, ще си позволя да се пазаря с него. Почакайте ме, ако обичате, сега ще уредя този въпрос.