— Времето не чака, а съм тук отдавна! Ела, ако не побързаме, ще изпуснем следобедната вагонетка за Верводей!
— Не смяташ ли, че точно това очакват убийците? Планът ти е лишен от въображение.
Хелсе повдигна раздразнено рамене.
— Имаш ли по-добра идея?
— Бих искал да изпробвам една.
— Лорд Чизанте няма ли въздухолет? — намеси се невъзмутимо Анахо.
— В момента е повреден.
— А друг не може ли да се намери?
— За подобна работа? Съмнявам се.
Изминаха пет минути. Хелсе отново взе думата.
— Колкото повече чакаме, толкова по-малко време ти остава — той посочи към прозореца. — Виждаш ли двамата мъже с кръгли шапки? Чакат те да излезеш. Сега вече не можем да използваме и колата.
— Иди и им кажи да си вървят — предложи Рейт.
— Не и аз — разсмя се Хелсе.
Измина още половин час. Зарфо влезе с наперен вид във фоайето и поздрави групата с махване на ръка.
— Готови ли сме?
Рейт посочи убийците на площада.
— Очакват ни.
— Отвратителни създания — съгласи се Зарфо. — Само в Кат търпят такива — стрелна с крайчеца на окото Хелсе. — Този защо е тук?
Рейт обясни обстоятелствата, Зарфо погледна към Овала.
— Това ли е въпросната кола — черната лимузина със сребристосиния кръст? Ако е така, няма нищо по-просто. Ще отпътуваме с нея.
— Няма да се получи — възрази Хелсе.
— И защо? — попита Рейт.
— Лорд Чизанте не би искал да се забърква в подобна история, нито пък аз. Току-виж гилдията реши да издаде и на мен присъда.
Рейт се разсмя горчиво.
— А кой пръв ги потърси? Тръгваме към колата, ще караш като луд.
Хелсе се поколеба, огледа се намусено, сетне кимна.
— Щом настояваш.
Групата напусна хана и се запъти към колата. Убийците ги приближиха.
— Господине, струва ми се, че вие сте Адам Рейт?
— И какво, ако съм?
— Може ли да попитаме къде отивате?
— В замъка Син нефрит.
— Точно така — потвърди безизразно Хелсе.
— Надяваме се, че си давате сметка за наказанието, в случай че престъпите правилата?
— Да, естествено.
Убийците размениха няколко, думи шепнешком и единият от тях заяви:
— В такъв случай смятаме, че ще е най-добре, ако ви придружим.
— Няма място — заяви хладно Хелсе.
Убийците не му обърнаха внимание. Единият от тях тръгна към лимузината. Зарфо го дръпна за ръкава. Убиецът го погледна през рамо.
— А аз съм локхар — съобщи му Зарфо и го зашлеви с опакото на ръката си така, че го събори на земята. Вторият убиец го изгледа втрещено, после извади пистолет. Острието на Анахо пропя във въздуха и се впи в гърдите на убиеца. Първият все още се опитваше да се изправи, Зарфо го изрита с ужасна сила в брадичката, той тупна по очи и остана да лежи неподвижно.
— В колата — нареди Зарфо. — Време е да изчезваме.
— Какво фиаско — прошепна Хелсе. — Аз съм опозорен.
— Да се махаме от Сетра — провикна се Зарфо. — Ще изберем някой по-рядко използван път.
Лимузината се понесе по тесни улички и не след дълго излезе в полето.
— Къде ни караш? — попита Рейт.
— Във Верводей.
— Глупости! — изсумтя Зарфо. — Карай на изток, в провинцията. Ще слезем до река Джинга и от там ще се спуснем до Кабасас.
Хелсе се опитваше да ги вразуми.
— На изток има само пущинаци. Колата ще затъне. Ще изчерпим енергоклетките.
— Какво значение?
— За теб може да няма. Но аз как ще се върна в Сетра?
— Това ли смяташ да направиш след всичко, което се случи?
Яосът промърмори нещо под нос.
— Аз съм белязан човек. Ще ми поискат петдесет хиляди секвина, които не мога да платя — и всичко заради твоите безумни манипулации.
— Това са твои проблеми. Карай на изток — докато колата спре или пътят свърши.
Хелсе махна отчаяно с ръка.
Пътят се виеше из приказно красива равнина с лениви поточета и езерца от двете страни. Дървета с увиснали черни клони къпеха листа с цвят на тютюн в рекичките под тях. Рейт непрестанно поглеждаше назад, но нямаше и следа от преследвачи. Сетра скоро се скри в далечината зад тях.
Хелсе престана да мърмори и се съсредоточи върху пътя, като се озърташе напрегнато. Рейт внезапно се изпълни с подозрение.
— Я спри за малко! — нареди той.
Хелсе се озърна.
— Да спра ли? Защо?
— Какво следва нататък?
— Две планини.
— Защо пътят е в такова добро състояние? А същевременно няма никакво движение.
— Ха! — плесна се с длан по бедрото Зарфо. Планинският санаториум за умопобъркани! Бас държа, че е някъде тук.
Хелсе ги възнагради със злобна усмивка.
— Каза ми да карам до края на пътя и това правя. Струва ми се, че онова местенце ще е подходящо скривалище.
— Не и за мен — отвърна Рейт. — Ако обичаш, без повече подобни невинни грешки.