Старото кафяво слънце висеше ниско на запад, сенките на Рейт, Траз и Илин-Илан се простираха по цялата повърхност на платото. Момичето се приближаваше от източния край. Спря на известно разстояние, погледна към Траз и Рейт, после пристъпи бавно към тях.
— Какво гледате? — попита.
Рейт вдигна ръка. Зелените часки, яхнали своите скакуни, вече се виждаха с невъоръжено око — тъмни точки, които подскачаха равномерно.
Илин-Илан ахна.
— Към нас ли идват?
— Така предполагам.
— Ще можем ли да ги отбием? Нали имаме някакви оръжия.
— Имаме пясъкострели на кораба. Ако започнат да катерят стените по тъмно, може да ни създадат известни ядове. През деня обаче няма от какво да се страхуваме.
Устните на Илин-Илан потръпнаха. Тя заговори с едва доловим шепот:
— Ако някога се върна в Кат, ще се скрия в най-далечния ъгъл на двореца Син нефрит и никога няма да изляза оттам. Ако изобщо се върна.
Рейт я прегърна през кръста, но тя остана скована и хладна.
— Разбира се, че ще се върнеш и ще заживееш отново както преди.
— Не. Ако някоя друга иска, нека да бъде Цветето на Кат, нямам нищо против. Стига само да не избира цветчето Илин-Илан за своя букет.
Рейт бе леко изненадан от песимистичното й настроение. При предишните им изпитания тя бе проявила необичаен за девойка стоицизъм, а ето че сега, когато се приближаваше към дома си, внезапно бе завладяна от меланхолия и необяснима нерешителност. Рейт въздъхна, поклати глава и се обърна.
Зелените часки бяха на по-малко от миля от тях. Рейт и Траз отстъпиха назад, за да не привличат вниманието им, в случай че още не са ги забелязали. Но скоро надеждите им бяха попарени. Зелените часки препуснаха до подножието на платото, спряха, скочиха от седлата и се заеха да оглеждат скалната стена. Рейт надзърна от ръба и преброи четирийсет от тези жестоки войници. Бяха все едри и високи екземпляри, почти гиганти, с мускулести, масивни крайници и тела, покрити с металносиви люспи. Лицата им изглеждаха дребни и сбръчкани под издатините на челата и донякъде наподобяваха муцуни на хищни насекоми. Носеха кожени престилки и презрамки, на които бяха закачени или затъкнати дълги почти колкото тях тежки мечове. Някои от часките бяха въоръжени с арбалети и Рейт бе принуден да се дръпне, когато те пуснаха нагоре пробно няколко стрели. Той огледа платото с надеждата да открие достатъчно големи камъни, които да изтърколят и стоварят върху противника, но не забеляза нищо подходящо.
Част от часките се отправиха на обиколка около платото, без съмнение, за да потърсят достъп нагоре. Траз се затича успоредно с тях, за да ги държи под око.
Не след дълго те се върнаха при основната група, след което започнаха да се съвещават. Рейт имаше чувството, че не горят от желание да се катерят по скалата. След като устроиха бивак и завързаха скакуните, те пъхнаха късове от някакво тъмно и лепкаво вещество в зейналите им челюсти. После запалиха три огъня и изпекоха на тях същите късове, с които бяха нахранили животните. Когато приключиха, те насядаха сгърбени около огъня, с което заприличаха на малки, зеленикави хълмчета, и се заеха да утоляват с грухтене и сумтене апетита си. Слънцето помръкна и се снижи зад хоризонта. Здрач се спусна над степта. Анахо се доближи от въздухолета и надзърна през ръба към бивака на зелените часки.
— От племето на зантите са — обяви с вид на познавач. — Примитивни създания. Обърни внимание на издатините от двете страни на главата. Това ги различава от ордата на великите занти, както и от останалите орди. Тези тук са жалка сбирщина.
— Не ми приличат на сбирщина — възрази Рейт.
Траз внезапно вдигна ръка и посочи. В една цепнатина между два щръкнали зъбера се виждаше висока и тънка сянка.
— Фунг!
Рейт погледна през визоскопа, колкото да се увери, че сянката наистина принадлежи на фунг. Нямаше никаква представа откъде се е взел.
Беше доста висок екземпляр, навярно към три метра, с неизменната мека шапка и сиво наметало, с което наподобяваше огромен скакалец в магистратски одежди.
Рейт разгледа подробно лицето, като спря вниманието си на тънките, извити хитинови плочки в долната част на брадичката. Съществото наблюдаваше зелените часки без особен интерес, въпреки че те се изтягаха само на десетина метра под него.
— Безумни създания — прошепна Траз с блеснали очи. — Гледай, сега ще направи някой от техните номера!
Фунгът протегна надолу дългата си ръка и вдигна от земята тежък камък, който подхвърли високо във въздуха. Камъкът тупна на гърба на един от часките.