През целия следобед корабът се носеше леко по вълните. Дуан Жер беше спокоен и ги радваше с перлените си отблясъци. Бреговата линия изчезна постепенно на север, не се виждаха други кораби. Дойде залез-слънце — поредният тъжен и необичайно красив пейзаж, обагрен в тъмнокафяво и кехлибарено; излезе прохладен бриз, който накара водата да бълбука около вълнореза и под кърмата.
Вечерята беше проста, но вкусна — късчета изсушено и подлютено месо, салата от сурови зеленчуци, пастет от пасирани насекоми, туршия и разредено бяло вино, което им наливаха от дамаджана от зелено стъкло. Пътниците се хранеха в предпазливо мълчание, на Тчай непознатите са обект на инстинктивна подозрителност. Капитанът нямаше подобни задръжки. Ядеше и пиеше с видимо удоволствие и разведряваше обстановката с шеговити подмятания, спомени от предишни пътувания и насмешливи предположения относно заниманията на всеки един от пасажерите — представление, което постепенно размрази атмосферата. Илин-Илан хапна съвсем малко. Тя мяташе презрителни погледи на двете момичета и изглежда, остана подразнена от предизвикателно оранжевите им коси и стройните им тела. Дордолио седеше настрана, не обръщаше особено внимание на приказките на капитана, но от време на време също поглеждаше двете момичета и сучеше мустак. След вечеря той отведе Илин-Илан на носа, където двамата се полюбуваха на фосфоресциращите морски змиорки, стрелкащи се от двете страни на кърмата. Останалите насядаха на пейките покрай високия квартердек и подхванаха тихи разговори, докато розовата Аз и синята Браз се издигаха бавно в небето, оставяйки издължени дири върху морската шир.
Един по един пътниците се прибраха в каютите си и скоро след това корабът остана в ръцете на кормчията и вахтения.
Дните се нижеха един след друг — студени сутрини, в които морето бе забулено в ослепителна мъгла, горещо пладне, през което Карина 4269 пъплеше бавно към своя зенит, прохладни вечери и тихи нощи.
„Варгаз“ се отби за кратко в две малки пристанища на брега на Хорасин: селца, потънали в зеленината на гъсти дървета. Корабът разтовари кожи и метални сечива, взе на борда чували с ядки, буци желирани плодове и вързопи от красива розово-черна дървесина.
След като напусна Хорасин, „Варгаз“ навлезе в Драскадския океан и пое курс право на изток покрай екватора, едновременно да се възползва от течението и да избегне неприятните атмосферни условия на север и юг.
Ветровете бяха непостоянни, корабът се клатушкаше мързеливо върху почти неуловимото мъртво вълнение. Пътниците се забавляваха по най-различни начини. Хейзари и Едве, момичетата с рижи коси, мятаха обръч на пръчка и се закачаха с Траз, докато не го накараха да се присъедини към тях. Рейт научи останалите да събарят кегли, игра, която бе възприета с ентусиазъм. Пало Барба, бащата на двете момичета, заяви, че бил учител по фехтовка, и двамата с Дордолио се дуелираха по един час всеки ден — Дордолио, гол до кръста и прихванал косата си с черна панделка. Кавалерът размахваше оръжието си с очевидна вещина и нанасяше поредица от блестящи и силни удари. Пало Барба не беше толкова превзет и поставяше ударението върху правилната стойка и точността на изпълнението. Рейт нерядко присъстваше на двубоите и веднъж дори прие поканата на Пало Барба да се дуелира с него. Шпагата, която му подадоха, бе малко по-дълга и прекалено гъвкава, но той успя да се справи, без да се изложи. Забеляза, че Дордолио прави критични бележки пред Илин-Илан, и по-късно Траз, който го бе чул, съобщи на Рейт, че според кавалера техниката му била наивна и ексцентрична.
Рейт сви рамене и се захили. Дордолио не беше човек, когото да приеме на сериозно.
На два пъти в далечината се появяваха платна, в единия случай издължената и черна моторна галера промени рязко курса си, сякаш имаше злостни намерения.
Рейт огледа галерата през визоскопа. Дузина високи жълтокожи мъже със сложно засукани черни тюрбани на главите стояха на палубата, загледани към „Варгаз“. Рейт съобщи за наблюденията си на капитана, който махна небрежно с ръка.
— Пирати. Няма да ни обезпокоят — рискът е твърде голям.
Галерата премина на около миля южно от тях, обърна се и изчезна на югозапад.
Два дни по-късно в далечината се появи остров: щръкнала насред океана планина с плаж, скрит под надвиснали дървета.
— Гозед — обяви капитанът, когато Рейт го попита за името. — Ще спрем за един ден. Идвал ли си тук?
— Никога.
— Странно наистина. Но от друга страна — капитанът огледа внимателно Рейт, — нищо чудно. Всъщност няма как да знаеш със сигурност. Нали страдаш от амнезия?