Учителят по фехтовка отвори кутията. Рейт избра две къси леки саби.
Дордолио го гледаше с нескрито отвращение.
— Детски оръжия за обучаване на момченца!
Рейт вдигна една от сабите и я завъртя във въздуха.
— Тази ще ми свърши работа. Ако нещо те притеснява, можеш да си подбереш каквото искаш оръжие.
Дордолио неохотно пое подадената му сабя.
— Няма никакъв живец в нея, мудна е и не се огъва…
Рейт замахна бързо със сабята си и килна шапката на Дордолио напред.
— Но е бърза и послушна, както виждаш.
Дордолио свали шапката без дума повече и завърза шнура на копринената си риза.
— Готов ли си?
— Когато кажеш.
Кавалерът вдигна сабя в подигравателен поздрав и се поклони наляво и надясно към публиката, Рейт отстъпи назад.
— Нали спомена, че ще пропуснем церемониите?
Дордолио само повдигна ъгълчетата на устата си и изпълни едно от типичните си резки пристъпвания с крак. Рейт парира без затруднение, направи лек финт, за да накара кавалера да наруши стойката си и преряза една от катарамите, които държаха бричовете му.
Дордолио отскочи назад, сетне се хвърли в нова атака със злобна усмивка на лице. Стовари стоманен дъжд от удари върху Рейт, търсейки пролуки в защитата му, докато Рейт реагираше с привидна флегматичност. Дордолио направи лъжливо движение, отби острието на противника настрана и се хвърли в атака. Рейт вече беше отскочил, сабята на яоса проряза опразненото пространство. Рейт замахна с острието и отсече и втората катарама.
Дордолио се отдръпна намръщено. Рейт направи крачка напред, посече и третата катарама и бричовете на Дордолио увиснаха безпомощно на кръста му.
Кавалерът отстъпи с пламнало от гняв лице. Захвърли ядно сабята на палубата.
— Смешна детска игра! Вземи истинско оръжие!
— Използвай, която искаш сабя. Аз ще остана с тази. Но преди това ще те посъветвам да направиш нещо за бричовете си, инак и двамата ще изпаднем в неудобно положение.
Дордолио се поклони с вледеняваща грация. Отдалечи се на няколко крачки и пристегна бричовете си с каиш.
— Готов съм. Тъй като ти сам настояваш, а и първоначалната ми цел бе да те накажа, ще предпочета оръжие, с което съм по-запознат.
— Както желаеш.
Дордолио избра една дълга и гъвкава шпага, изви я над главата си и когато я пусна, тя запя като дръпната струна, кимна на Рейт и незабавно премина в настъпление. Гъвкавото острие се поклащаше отдясно и отляво, но Рейт успя да го отбие и плесна противника си с плоското на сабята си по бузата.
Дордолио премигна и подхвана налудничава атака, придружена с яростни подскоци. Рейт отстъпи под напора му, кавалерът го последва, като тропаше с крака, стрелкаше се напред, сечеше и мушкаше, Рейт парира невъзмутимо и тези удари, и плесна противника си и по другата буза. След това отстъпи назад.
— Малко се задъхах, какво ще кажеш да продължим упражнението някой друг път?
Дордолио го гледаше кръвнишки, с потрепващи ноздри и бясно повдигащи се гърди. Обърна се и втренчи поглед в океана. После въздъхна и отново се извърна към Рейт.
— Добре — произнесе приглушено. — Мисля, че се упражнявахме достатъчно — свел поглед към обсипаната с камъни дръжка на шпагата, той се бе смръщил, сякаш се готвеше да я хвърли в морето. Вместо това я прибра в ножницата и се поклони на противника си. — Фехтоваческото ти майсторство е забележително. Задължен съм за демонстрацията.
Пало Барба пристъпи напред.
— Добре казано, истински катайски кавалер! Стига сме звънтели с остриета, да вдигнем чаши с вино!
Дордолио се поклони отново.
— След малко — промълви той и се прибра в каютата.
Цветето на Кат седеше неподвижно, сякаш бе изваяна от камък. Хейзари донесе на Рейт бокал с вино.
— Имам чудесна идея.
— И тя е?
— Да слезеш от кораба в Уинес, да дойдеш на Хълма на градинарите и да помагаш на баща ми в училището по фехтовка. Безгрижен живот, лишен от тревоги и страхове.
— Примамлива перспектива — призна Рейт. — Ще ми се да можех… но имам други задължения.
— Зарежи всичко! Кои задължения са по-важни от живота, който трябва да изживеем? Чакай, не ми отговаряй — и тя запуши устата му с ръка. — Зная какво ще кажеш. Ти си странен човек, Адам Рейт, едновременно тъжен и безгрижен.
— Не мисля, че съм странен. Тчай е странен, аз съм съвсем обикновен.
— Разбира се, че не си! — засмя се Хейзари. — Тчай е… — тя махна неопределено с ръка. — Понякога е ужасен… но странен? Не познавам други места — момичето се изправи. — Чакай да ти сипя още вино, аз също ще пийна. Какво друго да правим в скучен ден като този?