— Естествено — кимна Дордолио с ехидна усмивка. — Но хората, които се обличат като господари, трябва да се държат като такива.
— Да речем, че сме от скромните господари — каза помирително Рейт. Той повика галантериста. — Вие как пътувате до Сетра?
— Аз съм човек без висок сан и положение, затова използвам вагонетка.
Рейт се обърна към Дордолио.
— Ако все още държиш да летиш с въздушен кораб, пътищата ни се разделят тук.
— С най-голямо удоволствие, стига да ми услужите с петстотин секвина.
Рейт поклати глава.
— Не и този път.
— В такъв случай аз също ще прибягна до вагонетка.
Докато крачеха по улицата, Дордолио неочаквано смекчи поведението си.
— Ще откриете, че яосите обръщат голямо внимание на съгласуваността и хармонията. Сега сте облечени като важни персони, без никакво съмнение трябва да се държите подобаващо. И тогава всичко ще се нареди.
Във вагонното депо Дордолио поръча на чиновника първокласен транспорт — малко по-късно на перона изтрополи продълговата вагонетка, която се поклащаше на две колела върху бетонен улей. Четиримата влязоха в купето и се настаниха на тапицираните с червен плюш седалки. Вагонетката се разтресе, чу се скърцане и те напуснаха станцията и потеглиха през катайската провинция.
Рейт оглеждаше заинтригувано и донякъде удивено причудливата машина. Двигателят й бе доста малък, но същевременно мощен и със сложна конструкция, защо обаче самата вагонетка изглеждаше тъй нескопосана? Колелата — когато вагонетката достигна максимална скорост от около сто километра в час — се издигнаха върху въздушни амортисьори, които значително омекотиха друсането, освен в онези моменти, когато попадаха в пролуки между улеите — тогава цялото купе се разтърсваше ужасно.
Яосите, заключи Рейт, са отлични теоретици, но слаби инженери.
Вагонетката потракваше равномерно през живописен земеделски район, далеч по-цивилизован от всичко, което досега Рейт бе виждал на Тчай. Във въздуха се стелеше мъгла, която придаваше на слънчевите лъчи златисти отблясъци, сенките бяха почерни от черното. Прекосяваха горички, минаваха в близост до превити от плод овощни дръвчета, покрай паркове и имения, разрушени каменни стени, селца, в които едва половината от къщите изглеждаха обитаеми. След като се изкачиха на високо голо поле, те се понесоха право на изток, през мочурища и храсталаци, между които се подаваха варовикови скали. Не видяха жива душа, макар че на няколко пъти Рейт зърна в далечината силуетите на порутени замъци.
— Призрачна страна — обясни Дордолио. — Това е Ауданската пустош — чували ли сте за нея?
— Никога — отвърна Рейт.
— Безлюден район, както сами може да се уверите. Убежище за престъпници и за някой самотен фунг. По тъмно се чува само воят на нощните кучета…
Вагонетката се спусна от Ауданската пустош и навлезе в особено красива местност. Навсякъде се виждаха езерца и канали, заобиколени от високи кафеникави и ръждивочервени дръвчета. На малките острови бяха построени изящни къщи с украсени фронтони и натруфени тераси. Дордолио посочи на изток.
— Погледнете ей там, виждате ли голямата къща в покрайнините на гората? Тя е на нашата фамилия — Звездозлатни. Зад нея — не можете да го видите оттук — е Халмур, в самите покрайнини на Сетра.
Вагонетката прекоси гората и излезе в район на разхвърляни ферми, докато хоризонтът отпред бе закрит от куполите и кулите на Сетра. След няколко минути стигнаха перона и вагонетката спря. Тук Дордолио каза:
— Дойде време да се разделим. Ще намерите „Ханът на пътешественика“, който ви препоръчах, от другата страна на Овала. Там ще пратя куриер със сумата, която имахте честа да ми заемете — той млъкна и се покашля. — Ако някоя странна прищявка на съдбата ни събере отново при други обстоятелства — ако например продължите да упорствате с безсмислената амбиция да се сприятелите с господаря Син нефрит, — ще бъде от полза както за вас, така и за мен, да се преструваме, че не се познаваме.
— Не виждам никаква причина за обратното — заяви с любезен тон Рейт.
Дордолио го стрелна с гневен поглед, след това се поклони официално.
— Желая ви сполука.
Той се отдалечи през площада, като ускоряваше забележимо крачка.
Рейт се обърна към Траз и Анахо.
— Вие двамата идете в „Ханът на пътешественика“ и се погрижете за настаняването. Аз отивам в двореца Син нефрит. Ако имам късмет, ще се появя там преди Дордолио, който бе споходен от странна и подозрителна припряност.
Той се приближи към редицата от моторизирани триколки и се качи на първата от тях.