— Разбира се — кимна сгъваемият човек. — Насам.
Последвахме го по коридора.
— Разкажете ни за тази ваша чудата армия — подкани го Ема.
— Ще смажем гадините и ще си върнем своите. Ще ги накажем, че отвлекли наши имбрини.
Той отвори една врата и ни преведе през опустошена канцелария, където хората се бяха натръшкали и спяха на пода и под бюрата. Докато пристъпвахме около тях, разпознах няколко лица от карнавала: момчето, което пазеше входа, къдрокосото момиче със змията.
— Те чудати ли са? — попитах.
Сгъваемият човек кимна.
— Спасени от други примки — обясни той и отвори следващата врата.
— А вие? — попита Милърд. — Откъде идвате?
Сгъваемият човек ни въведе в един вестибюл, където можехме да разговаряме, без да събудим спящите, помещение, в което доминираха две големи врати, украсени с десетки рисунки на птици.
— Идвам от страна на замръзнала пустиня отвъд Ледената пустош — отвърна той. — Преди стотици години, когато се появили гладните, те нападнали първо мой дом. Разрушили всичко. Всички в селото убити. Стара жена. Бебе. — Всички. — Той разсече въздуха с острата част на дланта си. — Аз се скрил в маслобойка, дишал през сламка, докато собствен брат убит в съща къща. После дошъл в Лондон да избяга от гладните. Но те също дошли.
— Това е ужасно — рече Бронуин. — Мъчно ми е за вас.
— Един ден ние отмъстим — обеща мъжът с потъмняло лице.
— Като стана дума — обади се Инок, — колко души има в тази ваша армия?
— В момента шест — рече мъжът и посочи стаята, през която бяхме минали.
— Шест души? — повдигна вежди Ема. — Искате да кажете… те?
Не знаех дали да се смея, или да плача.
— С вас стават седемнайсет. Бързо нарастваме.
— Чакай, чакай — вдигнах ръка. — Не сме дошли тук да постъпваме в която и да било армия.
Той ме изгледа с поглед, който би могъл да смрази ада, после се обърна и отвори двойните врати.
Последвахме го в голяма стая, в средата на която имаше масивна дървена маса, полирана до огледален блясък.
— Това е място за среща на Имбринския съвет — обясни сгъваемият мъж.
Около нас имаше портрети на прочути стари чудати, но не бяха в рамки, а изрисувани право на стената с маслени бои, грим и въглен. Този, който бе най-близо до мен, имаше широко лице, втренчени очи и отворена уста, в която се мъдреше истински, действащ фонтан. Около устата му бе изписано мото на датски, което застаналият до мен Милърд преведе: „От устите на нашите старейшини извира фонтанът на мъдростта“.
Съседният до него пък бе с латински надпис: „Ardet пес consomitur“.
— Изгорен, но не разрушен — преведе Мелина.
— Колко подходящо — подсмихна се Инок.
— Не мога да повярвам, че съм тук — възкликна Мелина. — Учила съм за това място и съм го сънувала — много, много години.
— Това е само една стая — погледна я недоверчиво Инок.
— За теб, може би. За мен тя е сърцето на целия чудат свят.
— Сърце, което е изтръгнато — произнесе нов глас и когато се обърнах, видях, че към нас се приближава клоун — същият, който ни бе преследвал на карнавала. — Мис Джакдоу стоеше точно където си ти, когато я заловиха. Намерихме цял куп пера от нея на пода. — Съдейки по акцента, беше американец. Той спря на няколко крачки от нас и опря ръка на хълбока, като предъвкваше. — Това ли са те? — попита сгъваемия човек и ни посочи с едно пуешко бутче. — Трябват ни войници, не дечурлига.
— Аз съм на сто и две! — сряза го Мелина.
— Да, да, чувал съм го и преди — заклати глава клоунът. — Разпознах, че сте необикновени, от другия край на панаира. Вие сте най-изпъкващата група чудати, които някога бях виждал.
— И аз им казал същото — обади се сгъваемият човек.
— Просто не разбирам как са успели да стигнат от Уелс до тук, без да бъдат заловени — рече клоунът. — Даже започвам да ги подозирам. Сигурни ли сте, че някой от вас не е гадина?
— Как смеете! — възмути се Ема.
— Ние бяхме заловени — заяви гордо Хю, — но гадините, които го сториха, не са между живите, за да разказват за това.
— Да де, а аз съм кралят на Боливия — подхвърли надменно клоунът.
— Истина е! — ядоса се Хю и лицето му пламна.
Клоунът вдигна ръце.
— Добре де, добре, успокой се, хлапе! Сигурен съм, че Рен нямаше да ви пусне тук, ако не бяхте благонадеждни. Елате, да бъдем приятели, хапнете си пуешко.
Не се налагаше да ни кани два пъти. Бяхме твърде гладни, за да продължим да се сърдим.
Клоунът ни отведе при една маса, отрупана с храна — същите ядки и печени меса, които ни бяха изкушавали на карнавала. Скупчихме се около масата и започнахме да нагъваме безсрамно. Сгъваемият човек изяде пет череши и малко парче хляб, после обяви, че никога през живота си не се е тъпкал повече. Бронуин крачеше край стената и си гризеше пръстите, твърде развълнувана, за да може да се храни.