Докато ехото утихваше, Джоел-и-Питър се прегърнаха на пода, разтреперани.
— Видя ли какво направи? — извика Мелина на клоуна.
— Мили боже, това беше впечатляващо! — каза клоунът.
Бронуин се пресегна и го вдигна с една ръка за врата.
— Ако продължаваш да ни тормозиш — заплаши го тя, — ще ти пъхна главата през стената.
— Прощавайте… за… това — едва успя да изхъхри клоунът през полузатворената си трахея. — Би… ли… ме… оставила… долу?
— Направи го, Уин — обади се Олив. — Той се извини.
Бронуин го пусна неохотно. Клоунът се закашля и си изпъна костюма.
— Май съм ви преценил погрешно — рече той. — Ще бъдете чудесна добавка към моята армия.
— Казах ти, че няма да се присъединяваме към тъпата ти армия — ядосах се аз.
— Какъв изобщо е смисълът да се бием? — попита Ема. — Вие дори не знаете къде са имбрините.
Сгъваемият човек се разгъна от стола си и се извиси над нас.
— Смисълът е — изтъкна той, — че ако ренегатите сложат ръка и на останалите имбрини, никой няма да може да ги спре.
— Изглежда, същото може да се каже за тях и в момента — отвърнах.
— Ако смяташ, че сега не могат да бъдат спрени, значи още нищо не си видял — завъртя глава клоунът. — А ако си мислиш, че докато вашата имбрин е на свобода, те ще се откажат да ви преследват, значи си по-глупав, отколкото изглеждаш.
Хорас се изправи ѝ се покашля.
— Току-що ни представи най-лошия възможен сценарий — поде той. — Напоследък чувам само най-лошите сценарии. Но не съм чул и един-единствен аргумент за възможно най-добрия сценарий.
— О, това ще е забавно — подсмихна се клоунът. — Хайде момче, да видим какво ще измъдриш.
Хорас си пое въздух с пълни гърди, набирайки кураж.
— Гадините искаха да получат имбрините и сега те са в ръцете им — поне повечето. Да допуснем, в името на спора, че това е всичко, което им е нужно, и сега вече могат да се заемат с пъкления си план. И да речем, че те го направят — стават свръхгадини или полубогове, или каквото искат там. Тогава нито ще са им нужни повече имбрините, нито чудатите деца, нито пък времевите примки. Те ще могат да идат някъде другаде да практикуват полубожествената си природа, а нас ще оставят на мира. А след това животът ще се върне към нормалното си русло и не само това, дори ще стане по-хубав, защото никой няма да се опитва да ни отвлече или изяде. Може би най-сетне ще можем да заминем на ваканция в чужбина, както правехме някога, да видим широкия свят, да заровим пръсти в пясъка на някой бряг, където не е студено и мрачно през триста дни от годината. Ако всичко е така, какъв смисъл да оставаме и да се бием? Да се хвърлим с голи гърди на мечовете им, когато животът пак може да бъде розов и без нашата намеса?
Известно време никой не обелваше и дума. Сетне клоунът започна да се смее. Той се смееше и смееше и кикотът му ехтеше между стените, докато накрая не тупна от стола.
— Просто нямам думи — обади се в този момент Инок. — Не, чакайте — имам! Хорас това е най-наивната, страхлива и заравяща глава в пясъка реч, която някога съм чувал.
— Но е възможно — настоя Хорас.
— Да. Възможно е и Луната да е направена от сирене. Само дето не е вероятно.
— Мога още сега да сложа край на спора — обади се сгъваемият човек. — Искате да знаете какво ще направят с нас гадините, след като постигнат целта си? Елате — ще ви покажа.
— Само за хора със здрави стомаси — предупреди клоунът и погледна Олив.
— Ако те могат да го понесат, значи мога и аз — заяви тя.
— Просто предупреждавам — оправда се клоунът. — Последвайте ни.
— Не бих те последвала и от потъващ кораб — процеди Мелина, докато дърпаше слепите братя да се изправят.
— Ами остани тогава — озъби се клоунът. — Всеки друг, който не желае да потъне с кораба, да ни последва.
Пациентите лежаха на импровизирани легла в импровизираната болнична стая под наблюдението на сестра с едно изпъкнало стъклено око. Бяха трима души, ако можеха да се нарекат така — мъж и две жени. Мъжът лежеше на една страна и беше в нещо като пристъп, защото шепнеше нечленоразделно, а от устата му се стичаше слюнка. Една от жените бе втренчила невиждащ поглед в стената и стенеше тихо, сякаш преживяваше някакъв кошмар. Другата не помръдваше. Част от децата останаха да гледат от коридора, струпани пред вратата, сякаш се опасяваха, че пациентите може да се окажат заразни.