— Не съм съвсем сигурна, че го искаш.
Беше права, но въпреки това я подканих да продължи.
— Хайде.
Ема положи ръка на коляното ми, после я дръпна. Намести се. Гърдите ми се свиха.
— Мисля, че е време да си вървиш у дома — промълви накрая.
Очите ми трепнаха. Трябваха ми няколко секунди да се уверя, че наистина го е казала.
— Не те разбирам — промърморих.
— Ти каза, че си бил пратен тук с определена цел — продължи тя, свела очи към скута си — и че тя е да помогнеш на мис Перигрин. Но сега изглежда, че тя ще бъде спасена. Ако си ѝ дължал нещо, дългът ти е уреден. Помогна ни много повече, отколкото си даваш сметка. И вече е време да си вървиш у дома. — Говореше припряно, като човек, който трябва да каже болезнени неща, които е задържал от известно време в себе си, и най-сетне изпитва облекчение, че ще се отърве от тях.
— Тук е моят дом — заявих.
— Не, не е — възрази тя и най-сетне ме погледна. — Джейкъб, чудатият свят умира. Той е изгубена мечта. И дори ако по някакъв начин, с някакво чудо, ние се вдигнем на оръжие срещу ренегатите и ги надвием, ще бъдем само сянка на това, което сме били, един опустошен свят. Ти си имаш дом — твоят не е разрушен — и родители, които са живи и те обичат по свой начин.
— Казах ти. Не желая тези неща. Аз избрах това.
— Ти ми даде обещание и го спази. Сега обаче всичко свърши и е време да се прибереш вкъщи.
— Престани да го повтаряш! — извиках ядосано. — Защо непрестанно ме пропъждаш?
— Защото ти имаш истински дом и истинско семейство и ако мислиш, че който и да било от нас би избрал този свят пред подобни неща, че не би се отрекъл от примките, безсмъртието и чудатите дарби много отдавна дори само за да вкуси това, което ти е дадено, тогава наистина живееш в измислен свят. Душата ме боли, като си помисля, че би могъл да се откажеш от всичко — и заради какво?
— Заради теб, глупачке! Аз те обичам!
Не можех да повярвам, че съм го казал. Нито пък Ема — тя зяпна с уста.
— Не — рече и разклати глава сякаш би могла да изтрие думите ми. — Не, това няма да помогне на нищо.
— Но е вярно! — настоях. — Защо си мислиш, че останах, вместо да си ида у дома? Не беше заради дядо ми или някакво глупаво чувство за дълг — ни най-малко, — или защото мразя родителите си, не искам да живея с тях и с хубавите неща, които имаме. Останах заради теб!
Известно време тя мълча, само кимна и извърна глава, а след това прокара ръка през косата си и между пръстите ѝ попадна кичур, изцапан с бял прахоляк, който внезапно я накара да изглежда по-възрастна.
— Аз съм виновна — въздъхна накрая. — Не биваше да те целувам. Може би си повярвал в нещо, което не е истина.
Думите ѝ ме жегнаха и аз се дръпнах инстинктивно, сякаш за да се защитя.
— Не го казвай, освен ако не го мислиш — рекох. — Може да нямам особен опит с момичета, но не искам да се отнасяш към мен като към някакъв жалък неудачник, който е безсилен пред хубаво момиче. Ти не си ме накарала да остана. Направих го, защото го исках — и защото това, което изпитвам към теб, е истинско. — Оставих тези думи да увиснат за известно време между нас, за да почувства верността им. — Ти също го чувстваш — довърших. — Зная, че е така.
— Съжалявам — отвърна тя. — Съжалявам, това беше жестоко и не биваше да го казвам. — Очите ѝ се навлажниха и тя ги избърза с ръка. Опитваше се да изглежда сякаш е от камък, но сега фасадата ѝ се рушеше. — Прав си. Много държа на теб. Ето защо не мога да гледам как ще пропилееш живота си за нищо.
— Няма да бъде така!
— По дяволите, Джейкъб, точно така ще бъде! — Тя бе толкова развълнувана, че без да иска, запали пламъче на върха на пръста си — добре, че го бе дръпнала от коляното ми. Плесна с ръце, изгаси пламъка и се изправи. Посочи леда и рече: — Виждаш ли онова растение в саксия на бюрото там?
Виждах го. Кимнах.
— Сега е зелено, запазено от леда. Но отвътре е мъртво. И в мига, в който ледът се разтопи, ще покафенее и ще залинее. — Тя ме погледна. — Аз съм като него.
— Не си — възразих. — Ти си… съвършена.
Лицето ѝ се изопна, с изражение на мъчително търпение, сякаш се опитваше да обясни нещо на твърдоглаво дете. Тя отново седна, улови ръката ми и я опря на гладката си буза.
— Това? — продължи. — То е лъжа. Не съм аз — в действителност. Ако можеше да ме видиш такава, каквато съм, не би ме пожелал повече.
— Не ме интересува за…
— Аз съм една стара жена — прекъсна ме тя. — Мислиш, че си приличаме, но грешиш. Жената, на която каза, че я обичаш, е сбръчкана старица, криеща се в тялото на момиче. Ти си млад мъж — момче, — бебе, сравнен с мен. Никога няма да разбереш какво е да живееш толкова дълго време близо до смъртта. И не би трябвало. Аз не искам да го разбираш. Джейкъб, животът все още е пред теб. Аз изживях моя. И един ден — скоро, вероятно — ще умра и ще се превърна в прах.