Свихме наляво. Шляпахме през локви застояла вода. По някое време от тунела зад нас долетя ечащ надалече грохот, който означаваше само едно — гладните са си пробили път през капака на дъното на кладенеца.
— Влязоха! — извиках.
Почти усещах как провират телата си през тесния отвор. Слязат ли долу на равното, ще ни застигнат за нула време. Бяхме минали едва първото разклонение на тунела — не беше достатъчно, за да ни изгубят. Изобщо не беше достатъчно.
Ето защо това, което Милърд каза, ми се стори най-малкото налудничаво.
— Спрете! Всички да спрат!
Слепите момчета го послушаха. Скупчихме се зад тях, препънахме се и едва се удържахме на крака.
— Какво, по дяволите, ти става? — извиках. — Бягайте!
— Съжалявам — отвърна Милърд, — но току-що ми хрумна: един от нас трябва да премине през вратата на примката преди ехолокаторите или момичето, инак те ще се озоват в настоящето, а ние в 1940-а. Един от нас трябва да е пръв, за да прокара пътя.
— Не идвате ли от настоящето? — попита смутено Мелина.
— От 1940-а, както каза той — отвърна Ема. — Но там валят бомби. По-добре да не идваш с нас.
— Хубав опит — подсмихна се Мелина, — ама няма да се отървете толкова лесно от мен. В настоящето е далеч по-зле — гадините са навсякъде! Затова никога не излизах от примката на мис Тръш.
Ема пристъпи напред и ме дръпна със себе си.
— Добре! Ние ще минем първи!
Протегнах ръка, чувствайки се ужасно неуверен в мрака.
— Но аз не виждам нищо!
По-големият ехолокатор каза:
— Само двайсет крачки напред, не…
— … можеш да го пропуснеш — добави по-малкият.
И така ние продължихме напред, размахвайки ръце пред себе си. Изритах нещо с крак и залитнах. Лявото ми рамо одращи стената.
— Дръж права посока! — скастри ме Ема и ме дръпна надясно.
Стомахът ми се сви. Усещах го — гладните се бяха спуснали през шахтата. Сега дори да не могат да ни надушат, имаше петдесетпроцентов шанс да свърнат надясно и да ни застигнат.
Времето за безшумно промъкване бе отминало. Трябваше да бягаме.
— Майната му — изругах. — Ема, дай ми светлина!
— С удоволствие! — Тя пусна ръката ми и направи пламък, толкова голям, че усетих да опърля косата ми.
Веднага забелязах преходния пункт. Беше току пред нас, маркиран с вертикална линия на стената. Хукнахме право нататък, както си бяхме в плътна група.
В момента, в който го пресичахме, усетих натиск в ушите. Бяхме обратно в 1940-а. Прекосихме катакомбите, пламъкът на Ема хвърляше трепкащи сенки по стените, а слепите момчета продължаваха да цъкат с езици и да подвикват „Наляво!“ и „Надясно!“, когато наближавахме разклонение в тунела.
Подминахме купчината ковчези, свлачището от кости. Най-сетне се върнахме при задънения край и стълбата към криптата. Побутнах Хорас пред мен, после Инок, а след това Олив си свали обувките и литна право нагоре.
— Губим твърде много време! — извиках.
Усещах, че се приближават по коридора. Чувах езиците им да блъскат по каменния под, изхвърляйки ги напред. Можех да си представя как от челюстите им се стича черна жлъчка в нетърпеливо предвкусване на убийството.
А след това ги видях. Някакво мътно, черно петно в далечината.
Извиках:
— Побързайте!
После скочих на стълбата, последен от групата. Когато наближих горния край, Бронуин протегна ръка и ме издърпа с едно рязко движение. Ето че се озовах в криптата, заедно с всички останали.
Пъшкайки шумно, Бронуин повдигна похлупака на гробницата на Кристофър Рен и го положи на място. Не изминаха и две секунди и нещо се удари с ужасна сила от долната му страна, при което тежкият похлупак подскочи. Нямаше да задържи още дълго гладните — не и когато бяха двама.
А бяха толкова близо. Вътре в мен святкаха аларми, стомахът ми стържеше сякаш съм изпил киселина. Изкачихме се тичешком по витата стълба и излязохме в катедралата. Тук вече цареше мрак, единствената светлина идваше от витражните прозорци. За момент си помислих, че това са последните лъчи на залязващото слънце, но после, докато бягахме към изхода, зърнах за момент небето през полуразрушения покрив.
Беше се спуснала нощ. Бомбите продължаваха да се сипят и бумтяха като неравномерни удари на сърце.
Изтичахме навън.
Десета глава
От мястото, където стояхме стъписани, завладени от ужас, изглеждаше сякаш гори целият град. Небето беше панорама от ярки оранжеви пламъци, толкова силни, че можеше да четеш на тях. Площадът, където бяхме гонили гълъбите, беше димящ кратер. Сирените не спираха да вият, сопранов контрапункт на несекващия бас на бомбите, чието пронизително пищене, докато падаха, ни караше да си мислим, че всички обитатели на града са излезли на стълбите, за да дадат с гърлата си воля на преизпълващия ги страх. След това и при нас ужасът отстъпи място на страха, ние се спуснахме надолу по обсипаните с отломки стълби и излязохме на улицата. Хукнахме покрай разрушения площад и около един двуетажен автобус, който сякаш е бил смачкан от юмрука на разгневен великан, бягахме, без да зная накъде, нито ме интересуваше, стига да беше надалече от усещането за гладни, което набираше сила в мен с всяка изминала секунда.