Погледнах назад към телекинетичното момиче, дърпащо след себе си двамата братя, които не спираха да цъкат с езици. Помислих си да ѝ кажа, че трябва да пусне гълъба, за да го последваме — но каква полза да открием мис Рен сега, докато гладните ни преследват? Щяхме да я намерим само за да бъдем изклани на прага ѝ и при това да изложим и нейния живот на опасност. Не, първо трябваше да се отървем от гладните. Или, по-добре — да ги убием.
Мъж с метална каска подаде глава от една врата и извика:
— Съветвам ви да намерите укритие! — После се прибра вътре.
„Да бе — рекох си, — но къде?“ Може би бихме могли да се скрием сред отломките наоколо и да се надяваме, че в хаоса и тупурдията гладните ще ни пропуснат. Но все още бяхме близо до тях и следите ни бяха пресни. Предупредих приятелите си да не използват способностите си каквото и да се случи, и двамата с Ема се понесохме, криволичейки по улиците, с надеждата да ги затрудним в преследването.
И въпреки всичко продължавах да усещам приближаването им. Вече бяха излезли от катедралата и препускаха след нас, невидими за всички, освен за мен. Зачудих се дали ще мога да ги забележа тук, в тъмнината — сенчести твари в един сенчест град.
Тичахме, докато дробовете ми започнаха да пламтят. Докато Олив не можеше да издържа повече и се наложи Бронуин да я вземе на ръце. Покрай безброй пресечки с къщи, чиито прозорци тъмнееха като незрящи очи. През едно бомбардирано гробище, чиито отдавна забравени обитатели висяха по дърветата и се хилеха зловещо с прогнилите си официални дрехи. Покрай разрушени люлки на детска площадка. Ужасът продължаваше да се трупа и да се трупа, напълно неразбираем, падащите бомби осигуряваха временно зарево, на което да се полюбуваме на превъплъщенията на околността, като едновременно блясване на хиляди светкавици на фотоапарати. Сякаш искаха да ни кажат: гледайте. Гледайте какво направихме.
Истински оживял кошмар — от началото до края. Като самите гладни.
„Не гледай, не гледай, не гледай…“
Завиждах на слепите братя, които се ориентираха с безупречна точност в един свят, наподобяващ по-скоро топографска карта или безличен макет. Замислих се за миг какво ли представляват сънищата им — ако изобщо сънуват.
Ема тичаше до мен, развяла назад дългата си, покрита с прах коса.
— Всички са каталясали — каза ми задъхано. — Няма да издържим още дълго!
Права беше. Дори най-силните от нас вече залитаха, скоро гладните щяха да ни застигнат и тогава щеше да се наложи да се изправим срещу тях насред улицата. А това означаваше поредната кървава баня. Трябваше час по-скоро да намерим скривалище.
Погледнах към редицата от къщи. Тъй като бе по-вероятно пилотите на бомбардировачите да се прицелят в някоя примамливо осветена къща, отколкото в тънеща в мрак, всички прозорци бяха затъмнени — лампите на стълбищата бяха изгасени и бяха пуснати дебели завеси. Най-безопасна за нас би била някоя празна къща, но маскирани по този начин, беше невъзможно да определим коя от къщите е обитаема и коя не. Налагаше се да изберем някоя напосоки.
Накарах другите да спрат насред улицата.
— Какво правиш? — изпуфтя Ема. — Да не си полудял?
— Може би — рекох, сграбчих Хорас за ръката и посочих редицата от къщи. — Избирай!
— Какво? — подскочи той. — Защо аз?
— Защото вярвам на случайния ти избор повече, отколкото на моя.
— Но аз никога не съм сънувал това!
— Може да си и да не помниш. Избирай.
Едва сега той си даде сметка, че няма измъкване, преглътна уплашено, затвори за миг очи и посочи къщата зад нас.
— Тази.
— Защо точно тя? — попитах.
— Защото ти ме накара да избирам! — сопна се ядосано той.
Това трябваше да свърши работа.