Входната врата беше заключена. Това не беше пречка за нас. Бронуин изтръгна бравата и я хвърли на улицата, вратата изскърца и се отвори сама. Нахълтахме в тъмното антре, украсено със семейни снимки, лицата на които почти не се различаваха. Бронуин затвори вратата и я подпря с масата, която откри в хола.
— Кой е там? — попита един глас от дъното на къщата.
Проклятие. Не бяхме сами.
— Трябваше да избереш празна къща — скарах се на Хорас.
— Знаеш ли, ще те ударя много силно — заплаши ме шепнешком той.
Нямаше време да търсим друга. Налагаше се да се представим и да се надяваме, че който и да е вътре, ще ни посрещне дружелюбно.
— Кой е там! — повтори настойчиво гласът.
— Не сме крадци, нито германци — нищо подобно! — отвърна Ема. — Само търсим убежище!
Никакъв отговор.
— Останете тук — нареди Ема на другите и после ме дръпна по коридора. — Идваме да се представим! — извика на висок глас и с приятелски тон. — Моля ви, не стреляйте.
Стигнахме края на коридора и завихме. Пред нас, изправено в рамката на вратата, стоеше момиче. В едната си ръка държеше фенер със спуснат капак, а в другата стискаше нож за отваряне на писма. Черните ѝ очи се стрелкаха изплашено между Ема и мен.
— Тук няма нищо ценно! — увери ни тя. — Вече ни обираха.
— Казах ти, че не сме крадци! — отвърна обидено Ема.
— А аз ви казах да си вървите. Ако не си тръгнете, ще пищя и… и баща ми ще слезе с… пушката и каквото има там!
Момичето изглеждаше едновременно наивно и преждевременно пораснало. Беше подстригана късо и носеше детска рокличка с големи бели копчета, но нещо в каменното ѝ изражение я караше да изглежда по-възрастна, уморена от света за своите дванайсет-тринайсет години.
— Моля те, не викай — рекох, докато си мислех не за вероятно измисления ѝ баща, а за други неща, които могат да дотичат.
И тогава зад нея се чу втори, по-тънък глас, през вратата, която тя бе запречила преднамерено.
— Сам, кой е там?
На лицето на момичето се изписа раздразнение.
— Само някакви деца — обясни тя. — Помолих те да мълчиш, Исми.
— Приятни ли са? Искам да се запозная с тях!
— Тъкмо си тръгват.
— Ние сме много, а вие сте само две — заговори с хладен тон Ема. — Смятаме да останем тук и това е решено. Вие няма да викате, а ние няма да откраднем нищо.
В очите на момичето блеснаха гневни пламъчета, но бързо помръкнаха. Тя знаеше, че е изгубила.
— Добре — склони, — но ако се опитате да направите нещо, ще викам и ще ви разпоря коремите с това. — И размаха ножа за писма, после го прилепи до тялото си.
— Става — съгласих се аз.
— Сам? — попита тънкият глас. — Какво ще правим сега?
Момичето — Сам — отстъпи неохотно встрани и зад нея се показа баня, озарена от трепкащите светлинки на свещи. Имаше умивалник, тоалетна и вана, а във ваната малко момиче — вероятно на пет. То надзърташе любопитно над ръба.
— Това е сестра ми Исми — представи я Сам.
— Здравейте! — рече Исми и ни помаха с гуменото пате. — Знаете ли, че бомбите не могат да ви стигнат, когато сте в банята?
— Не знаех — отвърна Ема.
— Това е нейното безопасно място — прошепна Сам. — Прекарваме всички бомбардировки тук.
— Няма ли да е по-безопасно в бомбоубежището? — попитах.
— Тези ужасни подземия — въздъхна Сам.
Другите се бяха уморили да чакат и дойдоха по коридора. Бронуин надникна през вратата и махна за здрасти.
— Влизайте! — покани ги радостно Исми.
— Твърде си доверчива — сопна ѝ се Сам. — Някой ден ще срещнеш лош човек и ще съжаляваш дълбоко.
— Те не са лоши — възрази Исми.
— Не можеш да познаеш по външния вид.
После Хорас и Хю подадоха лица през вратата, любопитни да видят кого сме заварили, Олив се пъхна между краката им и седна насред пода. Съвсем скоро всички се натъпкахме в банята, дори Мелина и слепите братя, които застанаха в ъгъла, извърнати към стената. Като видя колко сме на брой, Сам въздъхна покрусено и се отпусна на клозетната чиния, но сестра ѝ ставаше все по-възбудена и питаше за имената на всички, които влизаха.
— Къде са родителите ви? — поинтересува се Бронуин.
— Татко стреля по лошите хора във войната — обясни гордо Исми. Тя се направи, че държи пушка, и извика: — Бум!
Ема погледна към Сам.
— Нали каза, че баща ти е на горния етаж? — попита безизразно.
— Вие нахлухте в къщата ни — изтъкна Сам.
— Вярно.
— А майка ти? — продължи с въпросите Бронуин. — Тя къде е?
— Умря много отдавна — отвърна почти безчувствено Сам. — Така че, когато татко замина на война, те се опитаха да ни пратят на друго семейство — и тъй като сестрата на татко в Девон е много зла и искаше да вземе само едната от нас, те държаха да пратят Исми и мен на различни места. Но ние скочихме от влака и се прибрахме.