— Няма да позволим да ни разделят — заяви Исми. — Ние сме сестри.
— И се страхувате да слизате в бомбоубежището, за да не ви открият? — попита Ема. — И да ви пратят отново?
— Във ваната е по-безопасно — обясни Исми. — Може би и вие трябва да се напъхате. Така всички ще сме на сигурно.
Бронуин сложи ръка на сърцето си.
— Благодаря ти, миличка, но едва ли ще се поберем!
Докато другите говореха, насочих вниманието си навътре, опитвайки се да почувствам гладните. Те вече не тичаха. Усещането се беше стабилизирало, а това означаваше, че не се приближават, нито отдалечават, а вероятно душат наблизо. Приех го за добър знак — ако знаеха къде сме, щяха да идват право към нас. Следата ни беше изстинала. Оставаше ни само да се притаим за известно време, а след това да последваме гълъба до мис Рен.
Бяхме насядали на пода на банята, заслушани в падащите в тази част на града бомби. Ема намери шише с медицински спирт в аптечката и настоя да почисти и превърже раната на главата ми. След това Сам затананика една мелодия, която ми беше позната, но не можех да си спомня името, Исми ѝ заприглася с гуменото пате и постепенно усещането за гладните започна да изчезва. В продължение на няколко минути тази потънала в сумрак баня се превърна за нас в целия свят — един пашкул далече от заплахите и войната.
Но войната отвън не позволи да бъде пренебрегвана толкова дълго. Обадиха се зенитни оръдия. По покрива като стържещи нокти затрополиха падащи шрапнели. Бомбите се приближаваха и скоро към тътнежа им се присъединиха нови, по-зловещи звуци — глухите удари на рухващи стени. Олив обгърна раменцата си с ръце. Хорас пъхна пръсти в ушите си. Слепите момчета стенеха и се люшкаха на крака. Мис Перигрин се сгуши дълбоко в палтото на Бронуин, а гълъбът в ръката на Мелина се разтрепери.
— В що за безумие ни доведохте? — изохка Мелина.
— Предупредих те — озъби се Ема.
Водата във ваната на Исми се набраздяваше от вълнички при всеки взрив. Момиченцето стисна гуменото пате и се разплака. Хлипанията ѝ изпълваха малката стая. Сам затананика по-силно, като спираше, за да прошепне: „Тук си в безопасност, Исми, в безопасност си, да знаеш“. Но от това Исми само се разплака по-силно. Хорас извади пръсти от ушите и се опита да развлече Исми, като разиграваше кратки представления със сенки на стената. Но тя почти не ги забеляза. След това в успокояването на малката се включи човек, за когото най-малко предполагах, че би се загрижил за нещо подобно.
— Погледни тук — рече Инок. — Имам едно малко човече, което би искало да се повози на твоето пате, изглежда му е тъкмо по мярка. — Той извади от джоба си един глинен хомункул, висок седем-осем сантиметра, последния от тези, които бе направил още в Кеърнхолм. Хлипанията на Исми утихнаха, докато го гледаше как свива краката на човечето и го поставя да седне на ръба на ваната. После, с едно натискане с палец върху гърдите, малкият хомункул внезапно оживя. Лицето на Исми се озари от удоволствие, когато дребосъкът скочи на крака и хукна по ръба на ваната.
— Хайде — подкани го Инок. — Покажи ѝ какво можеш.
Глиненото човече подскочи и тракна с токчета, след това се поклони театрално. Исми се разсмя и плесна с ръце и когато миг по-късно една бомба падна съвсем близо и накара глиненото човече да изгуби равновесие и да цопне във ваната, тя само се разсмя по-силно.
Внезапно почувствах хладен полъх по тила си и кожата на скалпа ми настръхна. Заедно с това се върна и усещането за гладни, толкова бързо и рязко, че изпъшках и се превих на мястото, където седях. Другите ме видяха и разбраха мигом какво означава това.
Те идваха. Идваха много бързо.
Разбира се, че ще дойдат — Инок бе използвал дарбата си, а аз дори не бях го спрял. Със същия успех можехме да изстреляме сигнална ракета.
Олюлях се, борейки се с тази смазваща болка. Опитах се да извикам — бягайте, да изчезваме отзад! — но не можах да накарам думите да излязат от гърлото ми. Ема постави ръка на рамото ми.
— Концентрирай се, миличък, имаме нужда от теб!
А след това нещо заблъска по входната врата и звукът отекна надалече в къщата.
— Те са тук! — успях най-сетне да промълвя, но бумтежът на тресящата се в пантите врата го бе възвестил преди мен. Всички скочиха и се събраха в малкия коридор. Само Сам и Исми останаха в банята, объркани и изплашени. Двамата с Ема трябваше буквално да измъкнем Бронуин навън.