— Не можем да ги изоставим! — викаше тя, докато я влачехме към вратата.
— Напротив, можем! — настоя Ема. — С тях всичко ще е наред — не ги гонят гладни!
Знаех, че е вярно, но също така знаех, че гладните са в състояние да разкъсат всичко, което срещнат по пътя си, включително и две нормални момиченца.
Бронуин блъсна гневно с юмрук по стената и остави там дупка с размерите на юмрук.
— Съжалявам — извини се тя на момичетата и после позволи на Ема да я избута в коридора.
Хукнах след тях с болезнено свит стомах.
— Заключете вратата и не отваряйте на никого! — извиках, когато се озърнах за миг и видях бледото лице на Сам и ококорените ѝ, изплашени очи.
Прозорецът в предната стая се разби с трясък. Някакво самоубийствено любопитство ме накара да надзърна зад ъгъла. Между люшкащите се завеси се провираха черни пипала.
После Ема ме хвана за ръката и ме дръпна силно — надолу по друг коридор, през кухнята, навън през задната врата, в покритата с прахоляк градина и по една тясна уличка, където останалите вече тичаха в плътна група. Някой извика „Вижте, вижте!“ и без да спирам да тичам, аз се обърнах и зърнах голяма бяла птица да се носи над улицата. Инок се провикна „Мина е! Това е мина!“ и това, което наподобяваше разперени криле, внезапно се преобрази в парашут, а масивното сребристо тяло, увиснало отдолу и натъпкано с експлозиви, довършваше образа на този ангел на смъртта, реещ се зловещо над земята.
Гладните изскочиха навън. Можех да ги различа смътно, докато прекосяваха градината с размахани във въздуха езици.
И тогава мината се приземи с метален звън върху къщата.
— Залегнете! — изкрещях.
Нямахме никакъв шанс да се скрием в убежище. Едва успях да тупна в пръста, когато блесна ослепителна светлина, последвана от звук на разцепваща се земя и ударна вълна, толкова мощна, че изкара въздуха от дробовете ми. После върху нас се посипаха черни отломки и аз притиснах гърдите си с колене, опитвайки се да се превърна в колкото се може по-малък и непробиваем обект.
А след това имаше само вятър и сирени, и звънтенето в ушите ми. Поех си с пъшкане въздух, но се нагълтах с вихрушка от прах. Дръпнах яката на пуловера си над носа и устата, за да я използвам като филтър, и бавно вдишах отново.
Преброих си крайниците — две ръце, два крака.
Добре.
Седнах бавно и се огледах. Не виждах кой знае колко през прахоляка, но чувах приятелите ми да се викат по имена. Разпознах гласа на Хорас, Бронуин, Хю. На Милърд.
Къде беше Ема?
Извиках името ѝ. Опитах се да стана, но отново паднах. Краката ми бяха невредими, но трепереха и не можеха да поемат тежестта ми.
Извиках отново:
— Ема!
— Тук съм!
Обърнах глава в посоката на гласа. Тя се материализира от дима.
— Джейкъб! Слава богу!
И двамата треперехме. Прегърнах я и прокарах ръце по тялото ѝ, за да се уверя, че всичко си е на мястото.
— Добре ли си? — попитах.
— Да. А ти?
Ушите ме боляха, гърдите ми щяха да се пръснат, усещах на гърба си местата, където ме бяха удряли отломките, но болката в стомаха бе утихнала. Сякаш в момента на взрива някой бе натиснал копче вътре в мен и усещането бе изчезнало.
Гладните бяха унищожени.
— Добре съм — рекох. — Добре съм.
Също и останалите, ако се изключеха драскотини и охлузвания. Клатушкахме се сред дима и прахоляка и сравнявахме пораженията си. Всичките бяха дребни.
— Това е някакво чудо — възкликна Ема, като клатеше недоверчиво глава.
Чудото се оказа още по-голямо, когато установихме, че навсякъде около нас има забити остри парчета бетон и трески, много от тях проникнали на сантиметри в земята под въздействие на взрива.
Инок закуцука към една паркирана наблизо кола с разбити стъкла и каросерия, толкова нашарена от шрапнели, че изглеждаше като надупчена с картечница.
— Трябваше да сме мъртви — зачуди се той, пъхайки пръсти в дупките. — Защо и ние не сме нашарени като тази кола?
— Пуловерът ти, приятелче — рече Хю. Той се приближи и извади закривен пирон от гърба на прашния му пуловер.
— И твоят — отвърна Инок и измъкна заострено парче метал от дрехата на Хю.
След това всички прегледахме пуловерите си. В тях имаше забити всякакви остри късове метал, дърво и стъкло, които трябваше да са проникнали в телата ни — но не бяха. Нашите дращещи, размъкнати, чудати пуловери не бяха водонепроницаеми или огнеупорни, както бе предположила емурафата. Те бяха бронебойни. И ни бяха спасили живота.