— Никога не съм си мислел, че ще дължа живота си на една толкова жалка на вид дреха — промърмори Хорас, докато прокарваше края на пуловера между пръстите си. — Чудя се дали не биха могли да ушият смокинг от подобна тъкан.
После се появи Мелина, с гълъба на рамо и слепите братя до нея. Благодарение на сонарните си способности братята бяха открили една невисока стена от подсилен бетон — звукът ѝ подсказвал, че е здрава — и дръпнали Мелина зад нея точно когато бомбата избухвала. Сега оставаше да видим само какво е станало с двете нормални момичета. Но докато прахолякът се уталожваше, къщата им постепенно изплува пред нас — по-точно това, което бе останало от нея — и всяка надежда да ги открием живи се стопи. Горният етаж бе рухнал, смазан върху долния. Бяха останали само щръкнали подпори, строшени греди и димящи отломки.
Въпреки това Бронуин хукна нататък, крещейки имената на сестрите. Проследих я, изгубил надежда.
— Можехме да им помогнем, а не го направихме — проплака отчаяно Ема. — Оставихме ги да умрат.
— Нищо нямаше да променим — възрази Милърд. — Смъртта им е записана в историята. Дори да ги бяхме спасили днес, нещо друго щеше да ги сполети утре. Поредната бомба. Автобусна катастрофа. Те бяха от миналото и миналото винаги се коригира, както и да се намесваме в него.
— Което е и причината да не можеш да се върнеш назад и да убиеш бебето Хитлер, за да не позволиш да избухне войната — добави Инок. — Историята се самолекува. Не е ли интересно?
— Не — тросна се Ема, — а вие сте безсърдечни копелдаци, щом говорите за убийства на бебета в момент като този. Или когато и да било.
— Бебето Хитлер — подчерта Инок. — И да се разговаря за теорията на примките е по-добре, отколкото да се поддаваме на безполезна истерия. — Гледаше към Бронуин, която се бе покатерила сред отломките и се ровеше в тях, разхвърляйки разни предмети.
Тя се обърна и ни махна с ръка.
— Елате насам! — извика.
Инок поклати глава.
— Някой да я прибере. Трябва да намерим имбрина.
— Елате насам! — извика отново Бронуин, този път по-силно. — Чувам едната от тях!
Ема ме погледна.
— Чакай. Какво каза тя?
А после всички се втурнахме едновременно.
Открихме малкото момиче под една бетонна плоча от покрива. Беше рухнала върху ваната, която бе смачкана, но не докрай. Вътре се гушеше Исми — мокра, мръсна, изплашена, но жива. Ваната я бе спасила, точно както бе обещала сестра ѝ.
Бронуин повдигна плочата достатъчно, за да може Ема да се пресегне и да измъкне Исми. Момичето се вкопчи в нея, разтреперано и обляно в сълзи.
— Къде е сестра ми? — плачеше тя. — Къде е Сам?
— Тихо, бебче, тихо — рече ѝ Ема, като я люшкаше. — Ще те отведем в болница. Сам ще се позабави. — Това бе лъжа, разбира се, и аз виждах, че сърцето на Ема се къса, докато я казваше. Това, че ние и момичето сме оцелели, бяха две чудеса в една нощ. Да се очаква трето щеше да е проява на лакомия.
Но след това се случи и трето чудо, или нещо подобно: чухме гласа на сестра ѝ.
— Тук съм, Исми! — долетя един глас отгоре.
— Сам! — извика малката и ние вдигнахме глави.
Сам се поклащаше от една дървена греда на покрива. Гредата бе строшена и висеше надолу под четирийсет и пет градуса. Сам беше близо до долния край, но все още твърде високо, за да може някой от нас да я стигне.
— Пусни се! — извика Ема. — Ние ще те хванем!
— Не мога!
Погледнах внимателно, видях защо не може и едва не припаднах.
Ръцете и краката на Сам бяха свободни. Тя не висеше от гредата, а на нея. Беше набучена през средата на тялото. И въпреки това очите ѝ бяха отворени и премигваха, докато гледаше към нас.
— Явно съм се заклещила — рече тя.
Бях сигурен, че Сам ще умре всеки момент. Тя беше в шок и не усещаше болка, но съвсем скоро адреналинът в жилите ѝ щеше да се разнесе, тя щеше да изгуби съзнание и да си отиде.
— Някой да свали сестра ми долу! — проплака Исми.
Бронуин се зае с това. Тя се изкатери по разрушеното стълбище до порутения покрив, пресегна се и хвана гредата. После я задърпа и благодарение на огромната си сила успя да я наклони надолу, докато строшеният ѝ край почти докосна отломките. Това позволи на Инок и Хю да стигнат поклащащите се крака на Сам и много внимателно да я плъзнат напред, докато тя се освободи с едно тихо шляп и се приземи на крака.
Сам разгледа мрачно дупката в корема си. Беше почти петнайсет сантиметра в диаметър, идеално кръгла, като гредата, на която се бе набучила, и въпреки това очевидно не ѝ причиняваше никакво страдание.