— Съжалявам, ако съм оскърбил деликатната ти душа — отвърна Инок с глас, в който се долавяше нарастващо раздразнение, — но ти никога не си имала имбрин и никога не си живяла в примка, затова едва ли ще разбереш едно нещо — че случващото се сега всъщност не е истинско. То е минало. Животът на всеки нормален в този град вече е бил изживян. Съдбите им са предопределени, независимо колко линейки ще откраднем! Така че в действителност това няма никакво значение!
Сам видимо се стъписа, но въпреки това продължаваше да го гледа с ненавист.
— И така да е — намеси се Бронуин. — Не е редно да караме хората да страдат. Не можем да вземем линейката!
— Всичко това добре, но помислете за мис Перигрин! — заговори Милърд. — На нея не ѝ остава повече от един ден.
И така нашата група, изглежда, бе разделена между предложението да откраднем линейката и да продължим пеш и затова решихме да гласуваме. Аз самият бях против пътуването с кола, най-вече заради повредените от бомбардировките пътища, по които не знаех как ще управлявам това нещо.
Ема пое нещата в свои ръце.
— Кой гласува да вземем линейката? — попита тя.
Няколко ръце се стрелнаха нагоре.
— А против?
Изведнъж се чу силен пукот откъм линейката и когато се обърнахме установихме, че мис Перигрин стои до задната гума, която изпускаше със свистене въздух. Мис Перигрин бе гласувала с клюна си — като проби автомобилната гума. Сега никой не можеше да използва линейката — нито ние, нито пострадалите — и нямаше смисъл да спорим повече.
— Е, това опростява нещата — въздъхна Милърд. — Ще вървим пеш.
— Мис Перигрин! — извика Бронуин. — Как можахте?
Като пренебрегна възмущението на Бронуин, мис Перигрин докуцука до Мелина, вдигна глава към гълъба на рамото ѝ и нададе пронизителен крясък. Посланието беше ясно: да вървим!
Какво ни оставаше? Времето ни бе ограничено.
— Ела с нас — предложи Ема на Сам. — Ако има някаква справедливост на този свят, преди да настъпи следващата нощ ще сме на по-безопасно място.
— Казах ти, че няма да изоставя сестра си — отвърна Сам. — Отивате на едно от вашите места, където тя не може да влезе, нали?
— Аз… ами… не зная — замънка Ема. — Възможно е…
— И без това не ме интересува — прекъсна я с хладен глас Сам. — След това, което видях току-що, не бих пресякла и улицата с вас.
Ема се дръпна назад с пребледняло лице. После попита с тънък гласец:
— Защо?
— Щом дори низвергнати и прокудени нещастници като вас не могат да изразят поне малко състрадание към другите — обясни Сам, — значи няма надежда за този свят. — Тя се обърна и понесе Исми към линейката.
Ема реагира, сякаш са я зашлевили — бузите ѝ поруменяха. Тя изтича след Сам.
— Чакай, не всички мислим като Инок! А що се отнася до нашата имбрин, сигурна съм, че не е искала да направи това!
Сам се завъртя към нея.
— Никак не беше случайно! Радвам се, че сестра ми не е като вас! Какво ли не бих дала и с мен да е така.
Тя отново се обърна и този път Ема не я последва. Изпроводи я с ококорени очи, после се върна при нас. По някакъв начин маслиновата клонка, която ѝ бе протегнала, се бе превърнала в змия, която я ухапа.
Бронуин изхлузи пуловера си и го остави върху купчина отломки.
— Когато отново започнат да падат бомби, накарай сестра си да го облече — извика тя на Сам. — Ще я пази по-добре от ваната.
Сам не отговори, дори не погледна. Беше се навела над шофьора на линейката, който тъкмо мърмореше:
— Имах странен сън…
— Това беше много глупаво — укори Инок Бронуин. — Сега ти нямаш пуловер.
— Затвори си плювалника — сопна се гневно Бронуин. — Ако някога намериш сили да направиш поне едно добро за друг човек, ще ме разбереш.
— Че аз направих нещо добро за друг човек — възрази Инок — и едва не ни излапаха гладните!
Сбогувахме се полугласно, обърнахме се и се изнизахме мълчаливо към сенките. Мелина взе гълъба от рамото си и го хвърли в небето. Той литна нагоре, но полетът му бе прекъснат, когато завързаната за крачето му връв се изопна като на куче, пратено да дири следа.
— Мис Рен е нататък — посочи Мелина накъдето дърпаше птицата и ние последвахме момичето и нейния приятел гълъба надолу по улицата.
Готвех се да заема челна позиция в групата, за да следя за намиращи се в околностите гладни, когато нещо ме накара да погледна назад към сестрите. Обърнах се тъкмо навреме да видя, че Сам вдига Исми и я поставя в линейката, след това се навежда и полага целувка на всяко от изранените ѝ коленца. Запитах се какво ли ще стане с тях. По-късно Милърд щеше да ми каже, че щом никой от тях не е чувал за Сам — или за някого с подобни уникални способности, — значи най-вероятно тя не е преживяла войната.