Ала целият този епизод оказа страшно въздействие на Ема. Не зная защо ѝ се е струвало толкова важно да докаже на едно непознато момиче, че сме хора с добри сърца, за каквито ние и без това се смятахме — но предположението, че не сме чак ангелите, за които се мислим, и че в натурата ни са вплетени и тъмни страни, пробуди тревогата ѝ.
— Те не разбират — повтаряше тя.
„Но от друга страна — помислих си, — може би разбират.“
Единайсета глава
И така, ето че се стигна до това: всичко зависеше от един гълъб. Дали ще приключим тази вечер под майчините грижи на някоя имбрин, или полусдъвкани в непрогледния мрак на червата на гладен, дали мис Перигрин ще бъде спасена, или ще се скитаме изгубени сред тези разрушения, докато часовникът отброи и последните минути, дали ще доживея да видя отново дома си и моите родители — всичко това зависеше от един проскубан чудат гълъб.
Вървях в челото на групата, настроил усещането за гладни, но в действителност гълъбът бе този, който ни водеше, дърпайки своята каишка като уловила следа хрътка. Свивахме наляво, когато птицата извиеше наляво, и надясно, когато се дърпаше надясно, покорни като овце, дори когато това означаваше да вървим по улици, изпъстрени с кратери или посипани с кости и отломки от разрушени сгради, чиито остри пирони блещукаха зловещо в сумрака, прицелени в гърлата ни.
Като последствие от ужасните събития през този ден бях стигнал ново ниво на изтощение. Главата ми пулсираше по странен начин. Краката ми се влачеха. Тътнежът на бомбите бе утихнал, сирените най-сетне бяха замлъкнали и аз се чудех дали тъкмо тези апокалиптични звуци не са ме държали буден. Сега задименият въздух бе изпълнен с далеч по-тихи шумове: вода, шуртяща от прекъснатите водопроводи, вой на заклещени под руините кучета, пресипнали гласове, зовящи за помощ. От време на време от мрака изникваше нечия фигура — бяха като призраци, измъкнали се от подземния свят, с блестящи от подозрителност очи и помъкнали в ръцете си странни неща — радио, откраднато сребро, кутия за бижута, погребална урна. Мъртъвци, носещи мъртъвци.
Стигнахме до задънена част на пътя и спряхме, защото гълъбът не можеше да избере в коя посока да поеме.
— Хайде, Уини — подкани го Мелина. — Бъди добро гълъбче. Покажи ни пътя.
Инок реши да се намеси:
— Ако не ни намериш мис Рен, лично ще те изпека на скара.
Птицата подскочи във въздуха и се стрелна наляво.
Мелина изгледа свирепо Инок.
— Ти си тъпак.
— Но имаше резултат — отбеляза той.
В края на краищата стигнахме станция на метрото. Гълъбът ни преведе през сводестия вход към редицата от гишета и тъкмо си помислих „Ще се возим на метро — умна птичка“, когато осъзнах, че подлезът е пуст, а будките — разбити. Макар да не изглеждаше, че в обозримото бъдеще влакчета може да посетят станцията, ние се промушихме през отключената врата по коридора, облепен с разноцветни обяви и облицован с бели плочки, към стръмната спираловидна стълба, по която се спуснахме в бръмчащите, осветени от електрически лампи недра на града.
На всяка площадка се налагаше да прескачаме спящи хора, увити в одеяла — в началото отделни фигури, после групи, налягали като разхвърлени кибритени клечки, и още по-надолу, на самото дъно, плътна човешка маса, покрила цялото пространство между стените и коловозите — стотици хора, свити на пода, изтегнати на походни легла, потънали в сгъваеми кресла. Тези, които не спяха, люшкаха бебета, четяха вестници, играеха на карти или се молеха. Не чакаха метрото, защото то не работеше. Бяха прокудени от бомбите и това бе тяхното убежище.
Наострих сетива за гладни, но имаше толкова много лица, толкова много сенки. Ако изобщо ни бе останал някакъв късмет, би трябвало да се прояви поне сега.
Но какво да правим?
Нуждаехме се от напътствия от гълъба, но той изглеждаше объркан — също като мен, и той се бе смутил от тази тълпа — и затова стояхме и чакахме сред сподавеното дишане, хъркането и стенанията на спящите около нас.
След около минута гълъбът застина насред въздуха и се понесе към релсите, после стигна края на връвта и отскочи назад като йо-йо.
Заобиколихме на пръсти плътно налягалите хора и скочихме на коловозите. Те изчезваха в тунели от двете страни на станцията. Имах потискащото предчувствие, че бъдещето ни лежи в някоя от тези зейнали черни дупки.