— О, надявам се, че няма да се наложи да се шляем там вътре — отбеляза Олив.
— Разбира се, че ще се наложи — отвърна Инок. — Ваканцията няма да е истинска, докато не цопнем из всички канали наоколо.
Гълъбът се дръпна надясно. Тръгнахме по релсите.
Прескочих една мазна локва и под краката ми се стрелна малък легион от плъхове, който прати Олив с писък в ръцете на Бронуин. Тунелът зееше пред нас, черен и заплашителен. Хрумна ми, че това ще е ужасно място за среща с гладни. Тук нямаше стени, по които да се изкатерим, нито къщи, където да се скрием, или гробници с тежки каменни похлупаци. Тунелът бе дълъг, прав и озарен от редки мъждиви крушки, които блещукаха анемично на равни интервали.
Ускорих крачка.
Мракът се затвори около нас.
Когато бях малко дете, обичах да играя на криеница с дядо. Винаги аз се криех, а той ме търсеше. Бях много добър в това, най-вече защото за разлика от повечето деца на четири или пет притежавах рядката способност да пазя пълна тишина за дълги периоди от време — можех да се натикам в най-малката цепнатина и да остана там двайсет, дори трийсет минути, без да издавам звук, и същевременно да се забавлявам.
Ето защо вероятно ще си помислите, че не бих имал проблеми с непрогледен мрак и затворени пространства. Или най-малкото ще си помислите, че един тунел, построен да побира релси и влакчета и нищо друго, би бил по-малко притеснителен за мен, отколкото, да речем, отворен гроб, с всички Хелоуинови атрибути, разхвърляни около него. Ала въпреки казаното, колкото повече навлизахме в тунела, толкова повече ме завладяваше лепкав, прокрадващ се страх — чувство, съвсем различно от усещането, което бях привикнал да асоциирам с гладните, това сега беше просто неприятно усещане. Ето защо аз ускорих още крачка, подтичвайки със скоростта, която позволяваше най-бавният от нас, и подканяйки Мелина да бърза, докато накрая тя ми кресна да се успокоя. Постоянно нахлуващият в кръвта ми адреналин бе прогонил напълно доскорошното изтощение.
След дълъг преход и няколко разклонения гълъбът ни поведе към изоставена секция от подземната железница, където релсите бяха разкривени и покрити с прах и ръжда, а между траверсите имаше локви застояла вода. Налягането от преминаващите в далечните тунели влакове пращаше мощни тласъци от въздух, като въздишки на огромно подземно чудовище.
И после далеч пред нас се появи тънък лъч светлина, който в началото премигваше, но растеше бързо. Ема извика: „Влак!“ и ние се разпръснахме и притиснахме гърбове в стените. Запуших уши, очаквайки оглушителен грохот от преминаващата машина, но той така и не дойде — чувах само слабо, остро пищене, което бях почти сигурен, че идва някъде отвътре в главата ми. Светлината изпълни тунела докрай, сиянието ѝ ни обгърна в миг, усетих внезапен натиск в тъпанчетата си и после светлината изчезна.
Все още замаяни, ние се отдръпнахме от стените. Сега релсите и траверсите под краката ни бяха нови, сякаш току-що ги бяха положили. Тунелът вече не миришеше така силно на пикня. Крушките на тавана грееха по-ярко и вместо да светят равномерно премигваха, защото не бяха електрически, а газови.
— Какво стана? — попитах.
— Влязохме в примка — отвърна Ема. — Но каква беше тази светлина? Никога не бях виждала нещо подобно.
— Всеки вход за примка си има своите приумици — засмя се Милърд.
— Някой да знае къде сме? — попитах.
— Предполагам, във втората половина на деветнайсети век — отвърна Милърд. — Преди 1863 г. в Лондон не е имало подземна железница.
А след това зад нас се появи нова светлина — тази беше придружена от порив на горещ вятър и оглушителен рев.
— Влак! — извика отново Ема и сега вече беше права. Ние се хвърлихме към стените и влакът профуча покрай нас сред вихрушка от шум и светлина, изригвайки облаци пара. Не приличаше на модерен влак, а по-скоро на малък старовремски локомотив. Дори имаше служебен вагон, от който мъж с голяма черна брада и светещ фенер в ръката ни изгледа учудено, преди влакът да се изгуби с потракване зад следващия завой.
Вятърът бе отнесъл шапката на Хю и тя се оказа смачкана. Той отиде да я вземе, но тъй като бе скъсана, я хвърли гневно.
— Хич не ми харесва тази примка — оплака се той. — Тук сме от десет секунди, а вече се опитва да ни убие. Да свършим каквото има да се върши и да се махаме.
— Поддържам с две ръце — кимна Инок.
Гълъбът ни водеше навътре в тунела. След около десетина минути взе да се дърпа към глуха стена. Не разбирахме защо, докато не погледнах внимателно и не видях частично замаскирана врата, където стената опираше в тавана, на около двайсетина стъпки отгоре. Тъй като не виждах някакъв начин да я стигна, Олив си свали обувките и литна до тавана, за да огледа отблизо.