— Уличните просяци не привличат внимание — посочи Ема, скрита зад паравана. — За разлика от дребничките господа с цилиндри. — Тя се появи, издокарана в яркочервени пантофки и синя рокля с къси ръкави, спускаща се малко под коленете. — Какво мислите? — попита и се завъртя, за да накара полата да се издуе.
Изглеждаше като Дороти от „Магьосникът от Оз“, само че по-хубава. Не знаех как да ѝ го кажа пред другите и вместо това си позволих нескопосана усмивка и повдигане на палец.
Тя се разсмя.
— Харесва ли ти? Жалко — добави със свенлива усмивка. — Защото ще изпъквам като въшка на чело. — Изведнъж лицето ѝ помрачня, вероятно се бе почувствала гузна, че си позволи да се засмее, като се имаше предвид всичко, което се бе случило и което все още ни предстоеше — и отново се шмугна зад паравана.
Аз също го усещах — страха заради нещастията, на които бяхме станали свидетели и които се разиграваха отново и отново в съзнанието ми като в някаква пощуряла времева примка. Но човек не може да се чувства зле непрестанно, исках да ѝ кажа аз. Смехът не прави лошите неща още по-лоши, също както и плачът не ги подобрява. Това не означава, че не те е грижа или че си забравил. Значи само, че си човек. За съжаление не знаех как точно да го кажа.
Когато се появи отново, беше навлякла безформена блуза с дрипави ръкави и пола от грубо сукно, която се спускаше до обувките. (Дори повече от мен приличаше на просякиня.) Но беше запазила червените обувки. Ема имаше слабост към блясъка, макар и в дребни размери.
— А това? — попита Хорас, размахал пухкава оранжева перука. — Как ще ми помогне то да се смеся с нормалните?
— Може би отиваме на карнавал — предположи Хю и посочи един плакат на стената, който възвестяваше подобно събитие.
— Само за момент! — Хорас изтича при него. — Чувал съм за това място! Това е стара туристическа примка!
— Какво е туристическа примка? — попитах.
— Навремето можеше да ги откриеш къде ли не из чудатия свят — обясни Милърд, — разположени на стратегически места и моменти с историческа важност. Образуваха нещо като Гранд тур, който навремето се смяташе за съществена част от правилното обучение и възпитание на чудатите. Това, разбира се, беше преди много години, когато бе още сравнително безопасно да се пътува в чужбина. Не знаех, че още са останали такива.
След като приключихме с преобличането, ние оставихме дрехите от двайсети век на купчина и последвахме Ема през друга врата, зад която имаше улица, задръстена от боклуци и празни щайги. Познах в далечината звуците на карнавал — неритмична свирня на гайди, глух ропот на тълпа. Макар нервите ми да бяха изопнати, а тялото — изтощено, почувствах прилив на вълнение. Някога чудатите са идвали тук да зяпат и да се забавляват. А моите родители никога не ме бяха водили в Дисни уърлд.
Ема ни даде обичайните инструкции:
— Дръжте се заедно. Следете Джейкъб и мен за сигнали. Не разговаряйте с никого и избягвайте да гледате хората в очите.
— Как ще знаем къде да отидем? — попита Олив.
— Ще трябва да мислим като имбрини — отвърна Ема. — Ако сте мис Рен, къде бихте се скрили?
— Където и да е, но не в Лондон — предположи Инок.
— Само ако някой не беше убил нещастния гълъб — въздъхна Бронуин и погледна огорчено мис Перигрин.
Директорката стоеше на калдъръма и ни гледаше, но никой не искаше да я докосва. Ала трябваше да я скрием и затова Хорас се върна в работилницата и донесе платнена торба. Мис Перигрин очевидно не гореше от ентусиазъм да влезе в нея, но когато стана ясно, че никой няма да я вземе — най-малкото Бронуин, която изглеждаше отвратена от нея, — тя се шмугна вътре, Хорас заметна капака и я вдигна.
Вървяхме право към глъчката на карнавала, през тесни и мръсни улици с множество дървени зарзаватчийски колички, отрупани със смърдящ зеленчук, между тях сновяха деца и котки, които ни оглеждаха с жадно любопитство, други клечаха между щайгите и белеха прогнили картофи, строейки малки планини от обелките им. Макар че се опитвахме да останем незабелязани, почти всички минувачи сякаш се извръщаха след нас — продавачите, дечурлигата, жените, котките, мъртвите и одрани зайци, полюшващи се на куките.
Дори в своите нови, съответстващи на епохата дрехи аз се чувствах крещящо неприсъщ на това място. Смесването не е само облекло, но и театрално изпълнение, осъзнах аз, а приятелите ми нямаха и частица от излъчването на тези помръкнали лица и схлупени рамене на тукашните обитатели. В бъдеще, ако исках да се дегизирам толкова добре, колкото и гадините, трябваше да поработя над актьорските си умения.