С приближаването ни карнавалът ставаше все по-шумен, а миризмите се усилваха — преварено месо, печени ядки, конска пикня, човешки изпражнения и дим от разпалени огнища, всичко това се смесваше в общ сладникав мирис, от който въздухът сякаш ставаше лепкав. Най-сетне стигнахме широк площад, натъпкан с хора и пъстроцветни шатри, където всичко непрестанно се движеше и бе почти невъзможно да бъде проследено. Цялата тази сцена бе изтезание за сетивата ми. Имаше акробати и въжеиграчи, хвърлячи на ножове и гълтачи на огън, както и всякакви други улични представления. Вреслив знахар рекламираше лекарствата си от терасата на фургона: „Необичайно стимулиращо средство, което ще подсили вътрешностите ви срещу заразни паразити, нездравословни изпарения и злокачествени миазми!“. Съревновавайки се за внимание, на съседната платформа стоеше гласовит звероукротител с фрак, а до него едро праисторическо животно, чиято сивкава кожа висеше от скелета му на каскада от бръчки. Отне ми десетина секунди, докато се влачехме из тълпата край сцената, за да позная, че това е мечка. Бяха я обръснали до голо и оковали с верига за стол, бяха ѝ нахлузили женска рокля, а очите ѝ бяха изпъкнали, сякаш ще изхвърчат навън. Звероукротителят се хилеше и се правеше, че ѝ поднася чай, без да спира да крещи: „Дами и господа! Представям ви Най-красивата дама в цял Уелс!“ — което му спечели силен смях и аплодисменти от тълпата. Почти се надявах мечката да разкъса веригите и да го изяде още тук, пред всички.
За да се преборя с главозамайващия ефект на цялата тази призрачна лудост, бръкнах в джоба, докоснах хладната повърхност на телефона, затворих за миг очи и прошепнах:
— Аз съм пътешественик във времето. Всичко това се случва наистина. Аз съм Джейкъб Портман и пътувам във времето.
Дори само тези думи звучаха изумително. Но още по-изумително бе, че пътуването във времето не бе увредило ума ми, че по някакво чудо не се бях превърнал в нечленоразделно бръщолевещ луд, щръкнал на ъгъла на някоя улица. Човешката душа се оказа по-гъвкава, отколкото предполагах, способна да се разширява, за да побере в себе си всякакви противоречия и на пръв поглед невъзможни факти. Какъв късмет за мен.
— Олив! — извика Бронуин. — Махни се оттам! — Вдигнах глава и я видях да дръпва Олив от клоуна, който се бе навел да я заговори. — Колко пъти трябва да ти повтарям никога да не разговаряш с нормални!
Групата ни бе твърде голяма, за да можем да останем заедно, особено на място като това, пълно с развлечения, създадени да прикоткват децата. Бронуин се държеше като строга майка и ни скастряше всеки път, когато някой от нас се спираше да погледне нещо или протягаше ръка към сладкишите и димящия захарен памук. Олив най-лесно се разсейваше и често забравяше, че сме в сериозна опасност. Групата успяваше да запази целостта си само защото децата в нея не бяха истински деца — те притежаваха природата на възрастни хора и тя непрестанно влизаше в сблъсък с детските им желания. Ако бяха обикновени деца, мисля, че задачата щеше да е неизпълнима.
Известно време вървяхме безцелно, търсейки някой, който би могъл да прилича на мис Рен, или място, където можеха да се крият чудати. Но тук всичко бе необикновено — цялата тази примка, с нейните хаотични странности, бе идеалното прикритие за чудати. И въпреки това дори тук хората ни забелязваха, извръщаха глави, когато ги подминавахме. Започвах да се поддавам на параноята. Колцина от хората около нас може да са шпиони на гадините — или самите те да са гадини? Особено се притеснявах от клоуна, този, от когото Бронуин бе дръпнала Олив. Той непрестанно се появяваше. Сигурно го бяхме подминали пет пъти през последните няколко минути — веднъж изскочи от тясна уличка, после надзърна от прозорец, гледаше ни от павилиона за снимки, чорлавата му коса и ужасна маска контрастираха крещящо с околната шарения. Изглеждаше сякаш е едновременно навсякъде.
— Не е хубаво да стоим толкова дълго на открито — оплаках се на Ема. — Не можем да обикаляме вечно в кръг. Хората ни забелязват. И клоуните.
— Клоуните? — попита тя. — Както и да е, съгласна съм с теб, но е доста трудно да определим откъде да започнем в подобна лудница.
— Можем да започнем от най-чудатата част на всеки карнавал — предложи Инок, който се бе напъхал между нас. — От представлението с уроди! — Той посочи високата, пищна фасада в другия край на площада. — Тези атракции и чудатите вървят заедно като мляко с бисквити. Или гладни с гадини.
— Обикновено е така — съгласи се Ема. — Но гадините също го знаят. Сигурна съм, че мис Рен не е запазила толкова дълго свободата си, като се е крила на очевидни места.