— Да имаш по-добра идея? — попита я Инок.
Нямахме, затова се насочихме към атракциона. Огледах се за натрапващия се клоун, но той се бе скрил в тълпата.
При входа на атракциона мърляв карнавален глашатай се дереше през мегафон, обещавайки ни, че „ще видим най-ужасяващите грешки на природата, разрешени за гледане от закона“ срещу символично заплащане. Наричаше го Конгрес на човешките странности.
— Напомня ми за вечерните празненства, на които съм присъствал — отбеляза Хорас.
— Някои от тези „странности“ може да са чудати — посочи Милърд — и в такъв случай биха могли да знаят нещо за мис Рен. Мисля, че си заслужава да похарчим малко пари, за да се уверим.
— Нямаме достатъчно — рече Хорас и извади от джоба си самотна, облепена с мъх монета.
— Че кога сме плащали да влезем в цирк? — попита Инок.
Последвахме го към задната страна на атракциона, където имитиращата стена фасада отстъпваше място на голяма паянтова шатра. Докато се оглеждахме за отвор в платнената стена, през който да се промушим, внезапно се повдигна чергило и отвътре изскочиха добре облечен мъж и жена, която си вееше припряно с ветрило.
— Дръпни се! — викна мъжът. — Дамата има нужда от свеж въздух!
Над входа с чергилото имаше надпис: „САМО ЗА ИЗПЪЛНИТЕЛИ“.
Пъхнахме се вътре и незабавно бяхме спрени. На високо столче седеше момче, което очевидно изпълняваше някаква служебна функция.
— Вие изпълнители ли сте? — попита то. — Не можете да влезете, ако не сте изпълнители.
Преструвайки се на обидена, Ема отвърна:
— Разбира се, че сме изпълнители — и за да демонстрира това, тя разпали малко пламъче на върха на пръста си и го изгаси с око.
Момчето сви небрежно рамене.
— Влизайте, тогава.
Изнизахме се покрай него, премигвайки често, за да се адаптираме към тъмнината. Озовахме се в лабиринт от платнени стени — всъщност това беше осветен с факли коридор, който свиваше рязко на всеки десетина крачки, за да ни изправи пред поредното „изчадие на природата“. Върволица от зрители, едни смеещи се, други пребледнели и разтреперани, се блъскаха пред нас в двете посоки.
Първите няколко урода бяха стандартно панаирно издание и не особено странни: „илюстриран“ човек, изрисуван с татуировки, брадата дама, която подръпваше своите спускащи се до брадичката мустаци и бакенбарди, човек-игленик, непрестанно забиващ в лицето си дълги игли и ковящ пирони в носа си с чук. Макар за мен всичко това да изглеждаше доста впечатляващо, моите приятели, някои от които бяха обикаляли Европа с подобни пътуващи атракциони заедно с мис Перигрин, едва сдържаха прозевките си.
Под плаката с надпис „ИЗУМИТЕЛНИЯТ ЧОВЕК-КИБРИТ“ господин, чийто костюм бе облепен с кибритени кутии, се удряше в друг, облечен по сходен начин и с налепени кибритени клечки, предизвиквайки огнени изблици, при които вторият мъж се преструваше на изплашен до смърт.
— Аматьори — подхвърли Ема и продължи към следващата атракция.
Странностите прогресивно ставаха все по-странни. Видях момиче с дълга рокля с ресни, усукало около тялото си питон, който се виеше и танцуваше по нейна заповед. Ема се съгласи, че това вече е донякъде чудато, тъй като способността да се омайват змии бе умение, присъщо само на синдригасти. Но когато Ема спомена името на мис Рен пред момичето, тя ни изгледа навъсено, а змията започна да съска и ние побързахме да се отдалечим.
— Губим си времето — заяви Инок. — Часовникът на мис Перигрин отброява последните ѝ минути, а ние се шляем из карнавал! Защо да не си вземем сладкиши и да го ударим на веселба?
Но беше останал само още един урод и ние продължихме към него. Последната сцена бе празна, ако се изключеше малка масичка с цветя върху нея и подпрян на вазата надпис: „ПРОЧУТИЯТ В ЦЕЛИЯ СВЯТ СГЪВАЕМ ЧОВЕК“.
Появи се асистент и постави на платформата куфар. След това излезе.
Наоколо се събра тълпа. Куфарът си стоеше в средата на сцената. Хората започнаха да викат:
— Хайде, започвайте представлението! Покажете урода!
Куфарът се заклати. Разтърси се, наклони се назад, после тупна на една страна. Тълпата се люшна напред, втренчила очи в куфара.
Закопчалките му отскочиха и много бавно капакът се повдигна. Чифт бели очи погледнаха тълпата, после капакът се повдигна още, за да покаже лице — на възрастен мъж с грижливо подрязани мустаци и малки кръгли очила, който по някакъв начин се бе наврял в куфар, не по-голям от моя торс.