Тълпата избухна в аплодисменти, които нараснаха, след като уродът продължи да се разгъва, крайник по крайник, и накрая се измъкна от невероятно тясното пространство. Беше върлинест и мършав — толкова слаб, че изглеждаше сякаш кокалите му ще се строшат от напъна на кожата. Приличаше на удивителна, но се държеше с такова достойнство, че не намирах сили да му се присмея. Той огледа намусено тълпата и след това се поклони дълбоко.
Отдели една минута да покаже как крайниците му могат да се сгъват по най-невъобразими начини — коляното му се обръщаше така, че пръстите на краката опираха в бедрото, после той усука таз и коленете му опряха в гърдите — и след нов взрив от аплодисменти и още поклони шоуто приключи.
Тълпата взе да се разпръсква, но ние останахме. Сгъваемият човек се готвеше да напусне сцената, когато Ема го попита:
— Вие сте чудат, нали?
Мъжът спря. Извърна се бавно към нас с израз на имперско раздразнение.
— Прощавайте? — попита с изразен руски акцент.
— Извинете, че се натрапваме по този начин, но трябва да намерим мис Рен — каза Ема. — Знаем, че е тук някъде.
— Пфуй! — възкликна мъжът, отпращайки я със звук, който бе някъде по средата между смях и изхрачване.
— Въпросът не търпи отлагане! — обади се Бронуин.
Сгъваемият мъж кръстоса ръцете си под формата на буквата X и рече:
— Не разбира въобще за какво говори вие. — След тези думи напусна сцената.
— Сега какво? — попита Бронуин.
— Продължаваме да търсим — рече Ема.
— И ако не намерим мис Рен? — обади се Инок.
— Продължаваме да търсим — прецеди през зъби Ема. — Всички ли ме разбраха?
Всички я бяха разбрали чудесно. Нямахме друг избор. Ако не се получи — ако мис Рен не е тук или не успеем да я намерим скоро, — тогава усилията ни щяха да отидат на вятъра и щяхме да изгубим мис Перигрин, сякаш изобщо не сме стигали в Лондон.
Напуснахме умърлушени атракциона по пътя, по който бяхме дошли, покрай опустелите сцени, покрай момчето на входа и излязохме вън, на дневна светлина. Спряхме на изхода, без да знаем как да продължим, когато портиерчето подаде глава под чергилото.
— Кво става? — попита то. — Не ви ли хареса циркът?
— Ами… интересно беше — отвърнах и му махнах да се прибира.
— Не беше достатъчно чудато за вас, а? — настоя момчето.
Това привлече вниманието ни.
— Какво искаш да кажеш? — изгледа го Ема.
— Уейкълинг и Рукъри — рече момчето и посочи далечния край на площада. — Там е истинското шоу. — След това ни намигна и се прибра вътре.
— Ама че странна работа — промърмори Хю.
— Не каза ли „чудато“? — попита Бронуин.
— Какво е Уейкълинг и Рукъри? — учудих се аз.
— Място — отвърна Хорас. — Някъде из примката, вероятно.
— Дали не е пресечка на две улици? — промърмори замислено Ема и вдигна чергилото, за да попита момчето — но то бе изчезнало.
Така че ние тръгнахме през тълпата към далечния край на площада, накъдето бе посочило момчето — нашата последна, тънка надежда, обвързана със страните имена на две улици, за които дори не знаехме дали съществуват.
Стигнахме едно място на няколко пресечки отвъд площада, където глъчката на тълпата намаля, за да бъде заменена от заводско тракане и дрънчене, а плътната миризма на печено месо и животински изпражнения с далеч по-тежка и неприятна смрад. Пресякохме каменното корито на река и навлязохме в квартал с фабрики и работилници, с комини, бълващи черен пушек към небето — и това се оказа улица „Уейкълинг“. Продължихме надолу по нея, търсейки „Рукъри“, но стигнахме широк открит канал, който според Инок бил самата Ривър Флийт, и тук се наложи да обърнем и да тръгнем назад. Когато подминахме мястото на „Уейкълинг“, откъдето бяхме тръгнали, улицата започна да се вие и криволичи, а фабриките отстъпиха на ниски постройки с неясно предназначение и семпли фасади, лишени от надписи, сякаш някой специално ги бе построил, за да бъдат незабележими.
Лошото предчувствие, което се надигаше в мен от известно време, се засили — ами ако ни бяха пратили в тая безлюдна част на града, за да ни устроят капан?
След още няколко завоя улицата отново се изправи и изведнъж се блъснах в Ема, която вървеше пред мен, но внезапно бе спряла.
— Какво има? — попитах.
Вместо отговор тя посочи. Пред нас, там където улицата се разделяше на две, се бе събрала тълпа. Макар че в района на карнавала цареше нетърпима жега, хората тук бяха облечени с палта и загърнати с шалове. Бяха се скупчили около една сграда и стояха, забили втрещени погледи — също както и ние сега. Самата постройка не беше нищо особено: четири етажа, горните три с редове от сводести тесни прозорци като в старо учреждение. Всъщност постройката бе почти идентична с другите наоколо с едно изключение — цялата бе скована от ледове. Ледът покриваше прозорците и вратите, от капчуците и корниза се проточваха дълги ледени висулки като грамадни зъби. От вратите фучеше сняг, който се събираше на грамадни преспи по тротоара. Изглеждаше сякаш сградата е била ударена от виелица — но отвътре.