— Има нещо, което не сме опитали — обади се Олив от края на групата.
— И кое е то? — попита Ема.
Олив предпочете да ни покаже, вместо да ни го казва. Тя слезе от тротоара, доближи тълпата, обърна се към сградата и извика с цяло гърло:
— Здравейте, мис Рен! Ако сте там, моля ви, излезте! Имаме нужда от вашата…
Преди да успее да завърши, Бронуин я сграбчи и остатъкът от изречението бе заглушен под мишницата ѝ.
— Да не си се побъркала? — тросна се ядосано Бронуин. — Заради теб ще ни разкрият!
Тя постави Олив на тротоара и сигурно щеше да продължи да ѝ се кара, но по лицето на момиченцето се търкулнаха сълзи.
— Какво значение, че ще ни открият? — проплака Олив. — Ако не можем да намерим мис Рен и да спасим мис Перигрин, какво значение дори цяла армия да ни се нахвърли още сега?
Една жена се отдели от тълпата и се приближи към нас. Беше възрастна, превита под тежестта на годините, лицето ѝ отчасти бе скрито под качулката на наметалото.
— Тя добре ли е? — попита жената.
— Добре е, благодаря ви — опита се да я отпрати Ема.
— Не, не съм! — викна Олив. — Никак не съм добре! Искахме само да живеем в мир на нашия остров, а след това се случиха куп лоши неща и нашата директорка пострада. Сега всичко, което искаме, е да ѝ помогнем — и не можем да направим дори това!
Олив увеси нос и заплака горчиво.
— Ами много хубаво тогава — каза жената, — че дойдохте да ме видите.
Олив вдигна глава и попита, подсмърчайки:
— Какво значи това?
И тогава жената изчезна.
Просто така.
Изчезна направо от дрехите си и наметалото ѝ, внезапно опразнено, се свлече с тихо тупване на паважа. Всички ние бяхме твърди слисани, за да кажем каквото и да било — докато изпод гънките на наметалото не се показа малка птичка.
Застинах, колебаейки се дали не трябва да се опитам да я уловя.
— Някой знае ли каква е тази птица? — попита Хорас.
— Мисля, че е мушитрънче — отвърна Милърд.
Птичката запърха с криле, скочи във въздуха и отлетя, изчезвайки зад сградата.
— Не бива да я изгубим! — викна Ема и ние всички хукнахме след нея, пързаляйки се по леда. Свихме зад ъгъла и излязохме на тясна, запречена от ледени блокове уличка.
Птицата беше изчезнала.
— Проклятие! — ядоса се Ема. — Къде се скри?
Поредица от странни звуци долетя изпод земята току под краката ни — метално дрънчене, гласове, шум на течаща вода. Разчистихме снега с крака и открихме двойна дървена врата, вградена в тухлената стена, като вход към изба.
Вратата не беше залостена. Повдигнахме капаците. Следваше стълбище, водещо в мрака и покрито с бързотопящ се лед, водата от който се стичаше шумно надолу към невидим канал.
Ема се приведе и извика в мрака:
— Ехей! Има ли някой тук?
— Ако ще идвате — обади се глас отдалече, — идвайте бързо!
Ема се изправи изненадана. После извика:
— Кой сте вие?
— Какво чакаме? — попита Олив. — Това е мис Рен!
— Няма как да сме сигурни — заяви Милърд. — Не знаем какво се е случило тук.
— В такъв случай аз ще разбера! — И преди някой да успее да реагира, Олив се шмугна през вратата към избата и полетя леко към дъното. — Все още съм жива! — чу се гласът ѝ от мрака.
Ето как, засрамени от смелата ѝ постъпка, ние я последвахме и когато се спуснахме долу, открихме коридор, прокопан през твърд лед. Леденостудена вода капеше от тавана и се стичаше на ручеи по стените. Мракът не бе непрогледен, защото иззад ъгъла се долавяше слабо сияние.
Чухме приближаващи се стъпки. Една сянка се издигна на стената пред нас. Последва я загърната в наметало фигура, очертана от светлината.
— Здравейте, деца — произнесе фигурата. — Аз съм Баленсиага Рен и се радвам, че сте тук.
Дванайсета глава
Аз съм Баленсиага Рен.
Да чуем тези думи бе като да изстреляме тапата на шампанско. В началото дойде облекчението — възклицания, нервен смях, — а след това изблици на радост: двамата с Ема подскачахме и се прегръщахме, Хорас падна на колене и вдигна ръце в беззвучно алилуя! Олив бе толкова развълнувана, че литна във въздуха въпреки обувките с тежести, като заекваше: „Н-н-ние… помислихме си, че н-никога… никога в-вече н-няма да в-видим друга имбрин!“
Значи това в края на краищата бе мис Рен. Допреди няколко дни за нас тя не бе нищо повече от непозната имбрин в непозната примка, но оттогава бе придобила почти мистично значение: тя беше, доколкото ни е известно, последната свободна и невредима имбрин, жив символ на надеждата, нещо, от което всички ние отчаяно се нуждаехме. И ето я тук, току пред нас, толкова човешка и същевременно толкова крехка. Познах я от снимката на Адисън, само че сега в косата ѝ нямаше и следа от черно. Дълбоки бръчки разсичаха челото ѝ и караха устата ѝ да увисне в полупарализа, раменете ѝ бяха приведени, ала сякаш не само от старост, а и под тежестта на непосилно бреме, тежестта на нашата отчаяна надежда, която я притискаше.