Мис Рен отметна качулката си и каза:
— Много се радвам, да се запозная с вас, милички, но влизайте по-скоро вътре, защото отвън не е никак безопасно.
Тя се обърна и закуцука през тунела. Последвахме я в колона, като патета, следващи майка си, влачейки крака и разперили ръце, за да запазим равновесие върху хлъзгавата повърхност. Такава беше силата на една имбрин над чудатите деца, че самото ѝ присъствие — макар току-що да се бяхме запознали с нея — оказа мигновен успокоителен ефект върху нас.
Подът се издигна нагоре, отвеждайки ни покрай смълчани пекарни, обрасли със скреж, в голямо помещение, натъпкано с лед от пода до тавана и от стена до стена, ако се изключеше тунелът, в който се намирахме и който бе изкопан точно по средата. Ледът бе плътен, но прозрачен и на някои места можехме да виждаме на двайсет-трийсет стъпки навътре в него. Помещението вероятно е било приемна, имаше столове покрай стените, масивно бюро и шкафове за папки, всичките сега в плен на талази от лед. Синкава дневна светлина се процеждаше от редицата недостижими прозорци, зад които беше улицата, нищо повече от сивкаво петно.
Стотици гадини биха могли да прекарат седмици наред в дълбаене на този лед и пак нямаше да ни стигнат. Ако не беше тунелът, мястото щеше да е идеалната крепост. Или пък идеалният затвор.
На стената висяха десетина часовници, чиито замръзнали стрелки сочеха в различни посоки. (Може би, за да се следи ходът на времето в различните примки?) Над тях обозначителни табели сочеха към определени служби:
През вратата с надпис „Темпорални дела“ видях мъж, вкочанен в леда. Беше замръзнал в приведена поза, сякаш се бе опитвал да освободи крака си от земята, когато ледът бе застигнал останалата част от тялото му. Беше тук от доста време. Потреперих и извърнах глава.
Тунелът свършваше при красиво стълбище с балюстради, което не беше обледено, но затова пък бе отрупано с документи. Едно момиче стоеше в долния му край и следеше неувереното ни приближаване без видим ентусиазъм. Имаше дълга коса, разделена по средата и спускаща се до кръста, малки кръгли очила, които непрестанно нагласяше, и тънки устни сякаш отвикнали да се усмихват.
— Алтея! — повика я със строг глас мис Рен. — Не бива да излизаш тук, когато тунелът е отворен — какво ли не може да проникне вътре!
— Да, госпожо — отвърна момичето и завъртя леко глава. — Кои са тези, госпожо?
— Това са поверениците на мис Перигрин. Разказвах ти за нея.
— Носят ли храна? Или лекарства? Носят ли изобщо нещо полезно? — Момичето говореше мъчително бавно, гласът ѝ бе равен и лишен от чувства.
— Стига с въпросите, докато не затворим — нареди мис Рен. — Хайде побързай!
— Да, госпожо — отвърна момичето и без всъщност да бърза, закрачи надолу в тунела, като допираше с ръце стените.
— Извинете поведението ѝ — рече мис Рен. — Алтея не искаше да проявява твърдоглавие, но тя си е инатлива по природа. Ала умее да държи вълците на разстояние и имаме страшна нужда от нея. Ще я почакаме, докато се върне.
Мис Рен приседна на долното стъпало и докато се навеждаше, имах чувството, че чувам как пукат костите ѝ. Не знаех какво иска да каже с това „да държи вълците на разстояние“, но имаше твърде много въпроси за задаване, така че този можеше да почака.
— Мис Рен, откъде разбрахте кои сме? — попита Ема. — Не сме ви казвали.
— Една имбрин знае такива неща — отвърна тя. — Имам наблюдатели в дърветата от тук до Ирландско море. Пък и вие сте прочути! Съществува само една имбрин, чиито повереници са в състояние да се измъкнат от преследващите ги гадини, и това е мис Перигрин. Нямам представа как обаче успяхте да стигнете чак дотук, без да ви заловят — или как, в името на чудатия свят, ме открихте!
— Едно момче от карнавала ни упъти насам — каза Инок. Той вдигна ръка до брадичката си. — Ей толкова високо. С глупава шапка на главата.
— Той е от нашите съгледвачи — кимна мис Рен. — Но как намерихте него?