Дългокосото момиче се върна, като пристъпваше бавно към нас и влачеше ръце по стените на тунела. Навсякъде, където опираше ръката ѝ, се образуваха нови ледени слоеве. Тунелът зад нея вече се бе стеснил и съвсем скоро се затвори напълно и ние бяхме изолирани от света.
Мис Рен махна на момичето да дойде.
— Алтея! Изтичай горе пред нас и помоли сестрата да приготви стаята за прегледи. Ще ми трябват всички медицински средства!
— Като казвате средства, дали имате предвид вашите разтвори, или инфузиите, или суспензиите?
— Всичките! — извика мис Рен. — И бързо — случаят е спешен!
Едва сега момичето забеляза мис Перигрин и очите ѝ леко се разшириха — най-силната реакция досега. Тя се обърна и пое нагоре по стълбата.
Този път тичаше.
Улових мис Рен за лакътя и я придържах, докато се качваше по стълбите. Сградата имаше четири етажа и ние се качвахме на последния. Ако се изключеше стълбището, това бе единствената достъпна част — другите етажи бяха обледени, помещенията — затворени напълно от ледени висулки. Всъщност се изкачвахме право през средата на гигантски леден куб.
Надзърнах в няколко заскрежени стаи, докато преминавахме забързано край тях. Ледените езици бяха избили вратите от пантите и през натрошените каси се виждаха очевидни следи от нападение: преобърнати мебели, извадени чекмеджета, купища документи по пода. На едно бюро бе подпряна картечница, но стрелецът бе вкочанен до нея. Чудат лежеше в ъгъла, нашарен от огнестрелни рани. Като жертвите в Помпей, ала сковани не в пепел, а в лед.
Трудно беше да се повярва, че всичко това е дело на едно малко момиче. Ако се изключат имбрините, Алтея беше най-силната чудата, която някога бях срещал. Вдигнах навреме глава, за да видя как изчезва на площадката над нас, дългата ѝ грива се врътна като прощално помахване.
Отчупих една ледена висулка от стената.
— Тя наистина ли може да прави това? — попитах и завъртях парчето лед в ръка.
— Може — потвърди мис Рен, като пухтеше до мен. — Тя е — или би трябвало да кажа беше — помощник на пълномощника по размътването и деферментирането и изпълняваше задълженията си тук в деня, в който гадините нападнаха сградата. По това време знаеше твърде малко за дарбата си, освен че ръцете ѝ излъчват неестествен студ. Алтея знаела за тези свои способности, но ги смятала за подходящи през горещите летни дни и никога не си била помисляла, че могат да се използват като отбранително средство, докато двама гладни не започнали да разкъсват пълномощника пред очите ѝ. Завладяна от смъртен страх, тя открила в себе си източник на сила, за чието съществуване не подозирала досега, и замразила стаята — заедно с гладните, — а след това и цялата сграда, при това за не повече от пет минути.
— Минути! — възкликна Ема. — Не мога да повярвам.
— Ще ми се да бях тук, за да го видя с очите си — рече мис Рен, — макар че вероятно щях да бъда отвлечена заедно с другите имбрини, които са били в сградата — мис Найтджар, мис Финч и мис Кроу.
— Ледът не е ли спрял гадините? — попитах.
— Спрял е много от тях — отвърна мис Рен. — Няколко са още тук, предполагам, замръзнали из тайните кътчета на сградата. Преди да се обледи цялата сграда, те успели да изведат имбрините през покрива. — Мис Рен поклати огорчено глава. — Кълна се в живота си, един ден лично ще отведа в ада тези, които причиниха това на сестрите ми.
— Значи дарбата ѝ не е свършила никаква работа — подметна Инок.
— Алтея не можеше да спаси имбрините — изтъкна мис Рен, — но спаси това място и постижението ѝ е забележително. Без него нямаше да разполагаме с убежище където и да било. През последните няколко дни го използвам като база за нашите операции, прехвърлям тук оцелели от нападнатите примки. Това е нашата крепост, единственото сигурно място в Лондон за чудати от нападнати примки.
— И какви са резултатите ви, госпожо? — попита Милърд. — Кучето каза, че сте дошли тук, за да помогнете на своите сестри. Имахте ли успех досега?
— Не — въздъхна тихо тя. — Усилията ми не доведоха до успех.
— Може би Джейкъб ще ви помогне, мис Рен — предложи Олив. — Той е много специален.
Мис Рен ме погледна с крайчеца на окото.
— Така ли? И каква е твоята дарба, млади човече?
— Мога да виждам гладни — отвърнах, леко засрамен. — И да ги усещам.
— И да ги убива — понякога — добави Бронуин. — Ако не ви бяхме намерили, мис Рен, Джейкъб възнамеряваше да ни прекара покрай гладните, които пазят наказателните примки, за да спасим някои от имбрините, които държат там. А сега излиза, че може да помогне на вас…