— Много мило от ваша страна — отвърна мис Рен, — но аз съм сигурна, че не държат сестрите ми нито в наказателните примки, нито където и да било близо до Лондон.
— Така ли? — стъписах се.
— Да, и никога не са били там. Тази история с наказателните примки беше примамка, създадена да подмами онези имбрини, които гадините не са успели да заловят при своите атаки. Най-вече мен. И за малко да успеят. Като глупачка аз се напъхах право в техния капан — в края на краищата наказателните примки са затвори! Имах късмет, че се отървах само с няколко повърхностни рани.
— Тогава къде отвеждат отвлечените имбрини? — попита Ема.
— Нямаше да ви кажа дори да знаех, защото не е ваша грижа — заяви мис Рен. — Чудатите деца не бива да се безпокоят за здравето на своите имбрини — наша грижа е да мислим за вашето.
— Но, мис Рен, това не е никак честно… — поде Милърд, но бе прекъснат с остър тон:
— Не желая да чуя нищо повече по този въпрос!
С това темата бе приключена.
Останах изненадан от тази внезапна рязкост, особено като се има предвид, че ако ние не бяхме обезпокоени за здравето на мис Перигрин — и не рискувахме живота си, за да я донесем тук! — тя щеше да е осъдена да прекара остатъка от дните си в тялото на птица. И след като очевидно имбрините не се справяха добре със задачата да опазват примките от нападение, не виждах защо защитата им да не стане наше задължение. Не ми хареса да се отнасят с мен като с малко дете и съдейки по сключените вежди на Ема, тя бе на същото мнение. Но да споделя мислите си на глас щеше да е проява на грубост и затова довършихме изкачването в мълчание.
Стигнахме до върха на стълбището. На този етаж само няколко врати бяха сковани от ледове. Мис Рен пое мис Перигрин от Хорас и каза:
— Хайде, Алма, да видим какво може да се направи за теб.
Алтея се появи на една врата, поруменяла и с повдигащи се развълнувано гърди.
— Стаята ви е готова, госпожо директор. Всичко, каквото поискахте.
— Добре, добре — закима мис Рен.
— Ако можем да ви помогнем с нещо — предложи Бронуин, — с каквото и да било…
— Нужно ми е само време и спокойствие — отвърна мис Рен. — Ще спася вашата имбрин, млади хора. Кълна се в живота си, че ще го направя. — Тя се обърна и отнесе мис Перигрин в стаята, където я очакваше Алтея.
Тъй като не знаехме какво да правим, ние я последвахме и се скупчихме до вратата, която бе оставена леко отворена. Надзъртахме вътре на смени. В уютна стаичка, мъждиво осветена от газени лампи, мис Рен се бе настанила в люлеещ се стол и държеше мис Перигрин в скута си. Алтея стоеше до лабораторната масичка и смесваше някакви течности в колби. От време на време вдигаше някоя от колбите, за да я разклати, след това я доближаваше до мис Перигрин и я прокарваше под клюна ѝ — точно както се разклащат силно миришещи вещества под носа на някой припаднал. Мис Рен не спираше да се клатушка и да гали перата на мис Перигрин, напявайки тихо весела песен:
— Ефт каа ванган суркен, ефт ка ванган суркен, малаая…
— Това е езикът на старите чудати — прошепна Милърд. — Ела си у дома, ела си у дома… спомни си коя си… нещо от тоя род.
Мис Рен го чу, вдигна глава и ни махна да си вървим. Алтея прекоси стаята и затръшна вратата.
— Какво пък — въздъхна Инок. — Както виждам, не сме желани там.
След три дни, през които нашата директорка зависеше от нас за всичко, изведнъж бяхме станали чужди. Макар че бяхме благодарни на мис Рен, тя ни бе накарала да се почувстваме като деца, на които е наредено да си лягат.
— Мис Рен си знае работа — произнесе един глас с плътен руски акцент зад гърбовете ни. — Най-добре оставете я да справи се сама.
Обърнахме се и открихме, че там стои сгъваемият човек от карнавала, кръстосал мършавите си ръце.
— Вие! — възкликна Ема.
— Отново срещаме се — рече мъжът с глас, дълбок като океанска падина. — Мое име е Сергей Андропов и аз капитан на чудата съпротивителна армия. Елате, разведа ви наоколо.
— Знаех си, че е чудат! — възкликна Олив.
— Не, не знаеше — подразни я Инок. — Само си си го мислела.
— Разбрал, че сте чудати в мига, когато ви видял — обади се сгъваемият човек. — Как така не позволили да ви заловят толкова време?
— Защото сме хитри — отвърна Хю.
— Искаше да каже, че сме късметлии — рекох.
— Но най-вече сме гладни — продължи Инок. — Да имате нещо за хапване тук? Мога да изям цяла емурафа.
При споменаването на храна стомахът ми закъркори като диво животно. Никой от нас не бе хапвал от пътуването с влака насам, което сякаш беше преди векове.