Между дърветата се показа охранено диво прасе, пресече пътя и спря да подуши земята. Огромно гротескно прасе с могъщи плещи, остър гребен по дължината на гръбнака и къси, окаляни крачета. Чифт ситни като маниста, злобни очички, разположени над зурлата и завитите бивни, се вторачиха във Фалк.
— Аах, аах, аах, чо-х-век, аах — произнесе, сумтейки, животното.
Фалк почти подскочи от изненада и ръката му неволно стисна дръжката на пистолета. Но се въздържа да стреля. Раненият глиган може да бъде невероятно бърз и опасен. Стараеше се да стои съвършено неподвижно.
— Чо-х-век, човек — повтори дивото прасе с плътен, нисък глас, идещ от покритата с белези зурла — мисли с мен. Мисли с мен. Трудно е да говоря.
Ръката с пистолета затрепери от напрежение. Изведнъж той извика:
— Не говори, тогава. Аз няма да разменям мисли с теб. Върви си по свинските пътеки.
— Аах, аах, човек, мисли с мен!
— Върви си, или ще стрелям! — Фалк се изправи, насочил дулото. Ръката му вече не трепваше.
— Грешно е да се убива — произнесе прасето.
На Фалк му беше необходимо още известно време за да се съвземе. Той раздвижи леко пистолета, прицели се отново и повтори: „Върви си!“ Прасето наведе глава и се подвоуми. После, с невероятна скорост, сякаш бе стрела изстреляна от лък, то изчезна в посоката, от която се беше появило.
Фалк постоя още малко, а когато отново продължи по пътя си, държеше пистолета в ръка. Все още трепереше. Беше чувал най-различни истории за дивите зверове в гората от хората на Зов, но ги бе смятал за измислици. Гадеше му се от неприятното преживяване, ала колкото и да бе странно, същевременно го избиваше на смях. „Парт — прошепна той, защото изпитваше нужда да разговаря с някого, — току що получих урок по добри обноски от едно диво прасе… О, Парт, ще се измъкна ли някога от тази гора? Има ли край?“
Той продължи да се изкачва по стръмния, насечен склон на следващия хълм. Гората горе на билото се разреждаше и Фалк забеляза късче небе и слънчева светлина. Още няколко крачки и се озова на самото било, което се спускаше полегато надолу към просторни ливади, сред които се виждаха овощни градини, разорани ниви и широка, пълноводна река. На отвъдния бряг на реката, зад дълга телена ограда, пасеше стадо крави, а по-нататък, зад купите сено и още овощни градини, започваше следващият хълм. Съвсем близо на юг от мястото, където стоеше Фалк, реката правеше широк завой около ниска могила, върху която, позлатени от залязващото слънце, бяха кацнали червените комини на къща.
Цялата долина бе изпълнена с някакво причудливо и неземно спокойствие, сякаш запазило се от златната ера и останало недокоснато от хода на времето. Тихо убежище, място на ведро съвместно съществуване и най-вече — несъмнено дело на човешките ръце. Душата на Фалк се изпълваше с прималяло облекчение при вида на димните струйки, които се виеха над червеникавите комини. Огън, който топли сърцето… Той се втурна надолу по склона, пресече първата овощна градина и излезе на прашен път, който следваше брега на реката сред шубраци и приведен върбалак. Не се виждаше нито едно живо същество, освен пасящите на отвъдния бряг крави. Вечен покой изпълваше тази огряна от слънцето, зимна долина. Фалк забави крачка, когато наближи най-ниско разположените градини, сред които се издигаше и къщата. Стените бяха иззидани от червени тухли и камък и отраженията им трепкаха върху гладката водна повърхност. Той спря, смутен и разколебан и реши първо да извика, за да предупреди обитателите на къщата и след това да я доближи съвсем. В този момент зърна някакво движение в разтворения прозорец над входната врата. Докато пристъпваше от крак на крак, внезапно почувства остра раздираща болка под гръдната кост, олюля се и после се свлече, превит на две, върху твърдата настилка.
Болката продължи не повече от миг. Не изгуби съзнание, но не можеше да помръдне, нито да говори.
Наоколо се появиха хора, виждаше ги като през мъгла, но не можеше да чуе гласовете им. Сякаш бе оглушал, а тялото му — напълно парализирано. С мъка полагаше усилия да мисли през лепкавата завеса, която обгръщаше мозъка му. Носеха го някъде, а той не чувстваше допира от ръцете им, напълно зашеметен и объркан. Когато най-сетне това усещане взе да преминава, мислите му се втурнаха в пълен безпорядък, прескачайки се една друга. Вътре в ума му взеха да кънтят нечий чужди гласове, макар че околният свят все така се люшкаше, отстъпваше и прииждаше като морски приливи, потънал в тишина. Кой си ти откъде идваш Фалк къде отиваш не зная човек ли си отивам на запад не зная където ми видят очите човек или не… Вълни и екот и безспирен поток от думи, настойчиви въпроси, отговори, нови въпроси, тих далечен плач, който бавно утихва.