Някъде към средата на пътя Ори започна да идва на себе си, а стълбичката изкачи сам.
— Преч Рамарен — проговори той с надебелял език, — къде отиваме?
— На Уеръл.
— А Кен Кеняк… и той ли ще дойде?
— Да. Там ще си изпее още веднъж песента за Земята, после ти ще разкажеш твоята история, а аз — моята… Винаги има повече от един път до истината. Стягай коланите. Излитаме.
Фалк-Рамарен постави малката метална пластина в маршрутния робот. След това проследи прехвърлянето на програмата и като се убеди, че е преминало успешно, зададе команда за старт след три минути. Накрая хвърли прощален поглед на пустинята и мъждукащите отгоре звезди, затвори люковете и се върна — треперещ от умора и изтощение — в кабината, за да се настани в свободното кресло до Ори и Кен Кеняк и да затегне коланите.
Излитането и напускането на земната атмосфера стана с помощта на атомния двигател, свръхсветлинните двигатели щяха да се задействат едва, когато наближат границата на планетарната система. Мониторите се включиха автоматично и Фалк-Рамарен впери поглед в стопяващия се образ на Земята — огромен синкав хоризонт с ярко сияещ сърп. Малко след това корабът бе обгърнат от ослепителна слънчева светлина.
У дома ли си отива, или напуска родния си дом?
За миг на монитора се мярна Източният океан, а над него черното небе, прободено от хиляди светлинки, като вплетени в черно сукно перли. Изведнъж светлинките се сляха, малкият кораб пресече бариерата, освободил се от оковите на времето и се понесе през безкрайния мрак.