Някои хроники и легенди от късните години на Вселенския съюз, които Фалк бе изучавал, говореха, че в онези времена употребата на езика на мисълта е била изключително широко разпространена, а самите телепатични умения — високо усъвършенствани. Земята късно открила тези умения, които били донесени тук от представители на друга разумна раса и наречени в някои книги Забравеното изкуство. Имаше сведения за размирици и вълнения през управлението на Вселенския съюз, предизвикани от разпространяването на тази нова форма на общуване, която изключвала възможността за измама и лъжа. Но всичко това бе станало твърде отдавна и времето го бе превърнало в полулегенда — като цялата история на човечеството. Едва след разпадането на Съюза и появата на шингите хората започнали да се отнасят с недоверие към паравербалната реч и да прибягват отново към словесната. На свободния човек е дадено правото да говори свободно, ала беглецът или робът трябва да умеят да прикриват истината и да лъжат. Това бе научил Фалк в Къщата на Зов, където почти не му се отдаде възможност да практикува уменията си в мисловната реч. Въпреки това, опита се да подкрепи думите си с мислено послание, докато уверяваше Парт:
— Повярвай ми, мила, ще се върна!
Но тя отказваше да го чуе.
— Не, не желая да разговаряме с езика на мисълта — произнесе гласно.
— Значи криеш мислите си от мен.
— Да, крия ги. Защо да ти показвам мъката си? Ако ме беше излъгал вчера все още щях да си мисля, че отиваш само до Рансифел и до седмица ще си бъдеш у дома. Сега вече не ми остана нищо — нито ден, нито час. Всичко ми е отнето. За какво ми е твоята истина?
— Парт, ще ме чакаш ли една година?
— Не.
— Само година…
— А след година и един ден ти ще се завърнеш на сребрист жребец, ще ме отнесеш в царството си и ще ме направиш своя кралица. Не, Фалк, няма да те чакам. Защо да чакам някой, който лежи мъртъв в гората, застрелян от Скитниците в прерията, а може би обезумял в Града на шингите, или отлетял към някоя звезда на стотици светлинни години? За какво да го чакам? Не си мисли, че ще си търся друг мъж, защото няма да го сторя. Ще си остана тук, в бащиния дом. Ще боядисвам преждата в черно и ще плета дрехи за зимата, черни като траурното облекло. Но няма да чакам никого и нищо. Никога.
— Нямах право да го искам от теб — произнесе той с болезнено сгърчено лице, а тя го прекъсна с думите: „О, Фалк, та аз не те обвинявам!“
Седяха един до друг върху склона на последния хълм пред Продълговатите полета. Неголямо стадо овце и кози се беше разпръснало на миля наоколо и животните хрупаха беззвучно. Яки, мускулести жребци подскачаха по тревата и се катереха върху кобилите. Задуха пронизващ ноемврийски вятър.
Ръцете им лежаха една в друга. Парт докосна златния пръстен на лявата му ръка.
— Пръстенът е знак, който да напомня — произнесе тя. — Знаеш ли, понякога се питам дали не си имал жена? Представяш ли си, ако сега те чака… — тя потрепери зиморничаво.
— И какво от това? Какво ме е грижа за това какъв съм бил? Защо въобще трябва да тръгвам от тук? Всичко, което съм сега, Пат, е твое… то идва от теб, ти ми го дари…
— Направих го от все сърце — прекъсна го тя и заплака. — Вземи го и си върви. Върви нататък… — тя се хвърли в обятията му и двамата застинаха така.
Къщата постепенно се скри зад гъсто сплетените клони и черните стебла на дърветата. Дори пътеката се губеше съвсем близо зад него.
Денят беше сив и студен, съвсем тих, ако се изключеше шумоленето на вятъра в листата — лишен от смисъл шепот, който никога не спираше. Меток вървеше най-отпред. Крачеше спокойно, без да бърза. Следваше го Фалк, а младият Търо бе най-отзад. И тримата бяха облечени леко, с качулести ризи и бричове от кожа — истинско зимно облекло, върху което нямаше нужда от да слагат палта дори ако завалеше сняг. Всеки от тях носеше неголяма раница с подаръци и разни дребни стоки за размяна, спален чувал и достатъчно изсушена концентрирана храна за да издържат дори на едномесечна виелица. Конски кестен, която от рождение не беше напускала Къщата, изпитваше прекомерен страх от опасностите и заплахите, които дебнеха в Гората и затова се бе постарала да ги оборудва с всичко необходимо. Освен това, всеки от тях бе въоръжен с лазерен пистолет, а раницата на Фалк беше подсилена — около два фунта повече храна, медикаменти, компас, втори пистолет, кат сухи дрехи, въже и малка книга, която му бе подарил Зов още преди две години — всичко на всичко петнадесет фунта багаж, цялата му земна покъщнина. Безгрижен и неуморен, Меток подприпкваше най-отпред, а на десетина стъпки отзад го следваше Търо. Вървяха леко, почти беззвучно, ако се изключеше шумоленето на листата под краката им.