— Знаех си, че парирането е грешно! — изкрещя Дризт, предвкусвайки удоволствието, което щеше да изпита, ако получеше възможност да отблъсне двойния удар на Зак.
— Добър е — отново прошепна Хатч’нет към греещия от гордост Дайнин.
Зашеметен Берг’инйон не можеше да отвърне на удара. Той призова кълбо от мрак около себе си, но Дризт се гмурна в него, горящ от нетърпение да се бие, без да използва зрението си.
Той нападна сина на дома Баенре със серия от атаки, чиито край беше сложен, когато единият ятаган на младия До’Урден се опря във врата на Берг’инйон.
— Победен съм — извика мрачният елф, когато усети дървеното острие.
Повелителят Хатч’нет чу вика и разсея кълбото от мрак. Синът на първия дом изпусна оръжията си, отпусна се на земята и синята светлина освети лицето му. Дризт не можеше повече да сдържа усмивката си. Дали тук имаше ученик, който можеше да го победи, зачуди се младежът.
Изведнъж усети как нещо избухна в главата му и го повали на колене. Момчето успя да се обърне назад, за да види отдалечаващия се Келноз.
— Глупак — изкиска се Хатч’нет, освети лицето на Дризт и после погледна към Дайнин. — Но страхотен глупак.
Първият син на До’Урден кръстоса ръце. Лицето му грееше ярко, само че този път от ярост и срам.
Дризт лежеше на земята, опрял буза в студения камък, а единствените му мисли бяха вкопчени в саркастичното, но до болка правилно, изказване на Зак:
— Такава е природата ни!
13
Цената на победата
Същата вечер, след като се върнаха в спалните помещения, Дризт каза на Келноз:
— Ти ме измами.
Мракът на стаята ги обгръщаше, другите ученици не се въртяха будни в леглата си — бяха прекалено изморени от битката през деня и от безкрайното слугуване на по-възрастните членове на Академията.
Келноз очакваше този сблъсък. Той разбра колко е наивен младежът още в момента, в който Дризт го заразпитва за правилата на битката. Един обигран мрачен войн, особено благородник, би трябвало да знае много добре, че единственото правило в неговото съществуване е преследването на победата. Сега Келноз беше сигурен в едно — глупавият млад До’Урден нямаше да го накаже задето го е измамил. Отмъщението, подтиквано от злоба, не беше присъщо на този мрачен елф.
— Защо? — настоя Дризт, след като не получи отговор от самодоволния представител на дома Кенафин.
Тонът му накара Келноз да се огледа нервно наоколо. Вече трябваше да са заспали — ако някой учител чуеше, че се карат…
— Какъв е проблемът? — попита той на езика на жестовете. Очите на Дризт лесно можеха да различат топлината на пръстите му. — Постъпих както беше редно, но сега си мисля, че не биваше да избързвам толкова. Може би, ако бях изчакал да победиш още няколко съученика нямаше да завърша трети в класа.
— Ако се подкрепяхме, както се бяхме разбрали, ти можеше дори да спечелиш, или да завършиш поне втори — жестикулира Дризт, а резките движения на ръцете му издаваха неговия гняв.
— Със сигурност втори — отвърна Келноз. — От самото начало си знаех, че няма да те победя. Ти си най-добрият мечоносец, които съм виждал.
— Не и според класирането на учителите — започна да недоволства на глас Дризт.
— Осмото място не е чак толкова лошо — прошепна младежа от дома Кенафин. — Берг’инйон е едва десети, а е от първия дом на Мензоберанзан. Трябва да се радваш, че никой няма да завижда на мястото ти в класирането — Келноз отново използва езика на жестовете; беше чул някакво шумолене пред вратата. — Това, че съм заел по-висока позиция от теб значи единствено, че съм спечелил много повече бойци, желаещи да забият камите си в гърба ми.
Дризт остави заключенията на Келноз да преминат покрай ушите му — отказваше да приеме такова предателство в Академията.
— Берг’инйон беше най-добрият войн, който видях в Голямата битка — жестикулира той. — Ти губеше от него, докато не те защитих.
Другият младеж се усмихна.
— Остави го Берг’инйон. Да върви в някой низш дом, хич не ме интересува — прошепна още по-тихо той, защото леглото на сина на Баенре се намираше само на няколко ярда4 от неговото.