Мисля, вече казах, че не обичам да бягам по жицата — давам си ясна сметка, че всяка връзка е двупосочна и никак не ми се нрави идеята да позволявам на когото и да било — човек или машина — да се рови в мозъка ми. Харесвам се такава, каквато съм и искам спомените ми да си бъдат само мои. Ето защо не съм почитателка на директната връзка.
Но когато се опитваш да надвиеш сериозна защита, жицата помага. По дяволите, тя е незаменима. Компютрите оперират със скорост трилиони пъти по-висока от тази на човешкия мозък, но въпреки това повечето от тях са доста тъпички и се нуждаят от човек, който да им казва какво да правят, когато изникне нещо ново и различно. Ние хората естествено сме ги конструирали по този начин със съвсем конкретна цел и тя е да не ни се качат на главите. Когато бягаш по жицата, ако те бива, можеш да се добереш до тези „нови и различни неща“ по-бързо от всяка програма и дори да се измъкнеш незабелязано, преди човекът, седящ от другата страна на връзката, да надуши, че става нещо нередно, и да те спре — или, по-точно, да каже на компютъра как да те спре. Ако имаш късмет, когато компютърът осъзнае, че го е загазил, и съобщи на човека за това, ти вече си изчезнал.
Но това е, когато си в директен контакт. Опитай с глас, кодово поле или клавиатура и няма да си в състояние да подаваш команди достатъчно бързо, за да свършиш каквото и да било, нито да набираш информация с нужната скорост.
И тъй аз се включих и превърнах ума си в поредния интерактивен терминал в компютърната мрежа. Виждах защитните системи на казиното като слоеве от синестетични възли и търсех в тях пролуки, за да изпратя хрътките си. Не програмирах, защото не умея да мисля толкова бързо на машинен език. Разполагам с интерфейсен софтуер, който ми превежда, така че върша всичко в аналогов режим и търся пробойни не с помощта на анализиращи програми, а като изучавам повърхността на тези възли и откривам там неравности — места, в които не са тъй плътни и монолитни — и в тези места пращам хрътките си.
Моите хрътки са като малки работливи пчелички. Отиват там, където ги пратя. Ако никога не сте бягали по жицата, няма как да ви го обясня. Ако пък сте го правили, значи знаете за какво говоря.
Стоях настрана от всички подозрителни места, избягвах да се спускам в дълбочина и се стараех всяка хрътка, която се забави или покаже съмнително поведение, да бъде унищожена, преди да отведе следите до мен. Не исках никой да анализира програмния ми стил, нещата, с които разполагах, идваха от черния пазар, но бяха леко модифицирани от един мой приятел и донагласени от мен, така че да са максимално трудни за проследяване.
Хрътките разполагаха с петнайсет имена за издирване и когато се връщаха, подаваха позитивен или негативен сигнал. Тези с негативен сигнал изтривах моментално, а позитивните пращах на съхранение.
След двайсетина минути работа надуших първите стражеви кучета; бях изтощена и плувнала в пот и бях прибрала в „кошарката“ десетина хрътки. Изключих се, измъкнах кабела от порта и си отворих кутия „Кока-ко̀ла III“, за да успокоя треперенето си.
Щом преустанових директния контакт, всичките ми системи автоматично преминаха на максимален обезопасяващ режим и продължавах да наблюдавам екрана, за да проверя дали някой не ме е проследил.
Нямаше никого, или пък ако имаше, бе успял да измами програмите ми. Надявах се да е първото.
Казината непрестанно са подложени на всякакви подобни атаки: хората се опитват да надхитрят шансовете или да източат поне малко от дневната печалба, или просто се забавляват, така че стражевите им кучета са на къса каишка — няма никакъв смисъл да следиш и гониш всеки, още повече, че може да се окаже примамка или нещо подобно. Не бях докосвала нито една от матричните програми, така че се надявах да съм се измъкнала суха.
Поне докато съм жива, казината никога няма да узнаят, че съм прониквала там.
Когато умра, разбира се, пълният запис на всичко, което съм правила на компютъра си, легално или не, отива при градските ченгета — както от охраната на космопорта, така и тези от Капана, или който пази законите по това време на Епиметей. Това е едно от изискванията да получиш лиценз за детективска работа в Нощния град. Опиташ ли се да го заобиколиш, губиш разрешителното, и толкоз.
Интересува ви истинска охранителна система? Проверете градските файлове на отдела „В случай на смърт“. Цялата ВСС система е полузатворена и би трябвало да позволява само входящ достъп — макар че вече ви казах какво мисля за това. Тъй като и те не разчитат, че мярката ще е достатъчна, са оборудвани с пълната гама охранителни програми. Опиташ ли да проникнеш там по жицата, ще чуеш писък, който ще те накара да оглушееш за седмици, без обаче да засегне слуховия апарат, и ще се окъпеш в толкова ослепителен блясък, че ще се вцепениш. Вкусът е на киселина, а вонята — на изгорели трупове. Ще си глух и сляп и няма да можеш да хапнеш и залък цели седмици, след като измъкнеш кабела.