— Наистина — рече Кадрус, у когото добрите обноски на Дантес и главно доброто вино на чичо Памфил бяха заглушили остатъка от омразата, посята в душата му от неочакваното щастие на Дантес, — наистина Дантес е мило момче; и когато го виждам да седи до годеницата си, казвам си, че нямаше да бъде хубаво да му се изиграе онази мръсна шега, която крояхте вчера.
— Ето на — рече Данглар, — ти видя, че не й дадохме ход; клетият Фернан беше така потресен, че отначало ми стана жално за него; но откакто се примири и стана дори шафер на своя съперник, няма защо да говорим повече.
Кадрус изгледа Фернан, който беше мъртвешки бледен.
— Жертвата е толкова по-голяма — продължи Данглар, — че наистина момата е хубава. Да го вземе мътната, щастлив нехранимайко е моят бъдещ капитан; бих желал да се наричам Дантес само дванайсет часа.
— Ще тръгнем ли? — попита нежният глас на Мерседес. — Ето, удари два, а нас ни чакат в два и четвърт.
— Да, да, да тръгнем! — рече Дантес и стана живо.
— Да тръгнем! — повториха в хор всички сътрапезници.
В същия миг Данглар, който не губеше от поглед Фернан, седнал на перваза на прозореца, го видя как изблещи очи, подскочи конвулсивно и отново се отпусна на прозореца; почти в същия миг глух шум отекна на стълбището; екот на тежки стъпки, неясен глъч от гласове, примесени със звън на оръжие, заглушиха възгласите на сътрапезниците, колкото и шумни да бяха те, и привлякоха общото внимание — тозчас настъпи тревожно мълчание.
Шумът се приближи: три удара проехтяха на вратата; всеки погледна съседа си учудено.
— В името на закона! — извика един силен глас; никой не се обади.
Вратата веднага се отвори и един полицейски комисар, препасан с шарф, влезе в залата, последван от четирима въоръжени войници, водени от един сержант.
Тревогата се смени с ужас.
— Какво има? — попита корабовладелецът, като пристъпи към комисаря, с когото беше познат. — Сигурно има някаква грешка, господине.
— Ако има грешка, господин Морел — отговори комисарят, — вярвайте, че тя бързо ще бъде поправена; засега аз имам заповед за арест; и макар със съжаление да изпълнявам нареждането, все пак трябва да го изпълня: кой от вас, господа, е Едмон Дантес?
Всички погледи се обърнаха към младия човек, който, силно развълнуван, но запазил достойнство, направи крачка напред и рече:
— Аз, какво искате от мене, господине?
— Едмон Дантес — подзе комисарят, — в името на закона ви арестувам!
— Вие ме арестувате — рече Едмон, леко пребледнял, — но защо ме арестувате?
— Не знам, от вашия пръв разпит вие ще научите това.
Господин Морел разбра, че няма какво да се прави срещу неумолимостта на положението: полицейският комисар, препасан с шарф, не е вече човек, той е статуя на закона, студена, глуха, няма.
Старецът, напротив, се спусна към чиновника; има неща, които сърцето на един баща или на една майка няма да разберат никога.
Той молеше и заклинаше: сълзите и молбите бяха безсилни; ала неговото отчаяние беше толкова голямо, че комисарят се трогна.
— Господине — рече той, — успокойте се; може би вашият син не е спазил някоя митническа или карантинна формалност и по всяка вероятност, когато получат от него желаните сведения, той ще бъде пуснат на свобода.
— Какво значи това? — попита Кадрус, свъсил вежди, като се обърна към Данглар, който се преструваше на изненадан.
— Отде да знам? — рече Данглар. — Аз съм като тебе: виждам какво става, нищо не разбирам и стоя смутен.
Кадрус потърси с очи Фернан: той беше изчезнал.
Тогава цялата вчерашна сцена възникна пред него с ужасна яснота.
Злополучната развръзка като че смъкна пелената, която вчерашното пиянство беше хвърлило между погледа и паметта му.
— Ох, ох — рече той с прехрипнал глас, — не е ли това последица от шегата, за която говорихте вчера, Данглар? В такъв случай тежко му на оня, който е сторил това — тя е много тъжна.
— Съвсем не! — извика Данглар. — Ти, напротив, знаеш добре, че скъсах листа.
— Ти не го скъса — рече Кадрус, — ти го захвърли в ъгъла, само това.
— Млъкни, ти не си видял нищо, ти беше пиян.
— Къде е Фернан? — попита Кадрус.
— Отде да знам? — отговори Данглар. — Отишъл е вероятно по своя работа; но вместо да се занимаваме с това, хайде да помогнем на опечалените нещастници.
И действително през време на този разговор Дантес беше стиснал с усмивка ръката на всичките си приятели и беше се предал в ръцете на войниците.
— Бъдете спокойни — рече той, — грешката ще се разясни и аз вероятно дори няма да стигна до затвора.