— Мила моя — намеси се маркизата, — занимавайте се с вашите колибри, кученца и парцали и оставете вашия бъдещ съпруг да си върши работата. Днес оръжието си почива и съдийската тога е на почит; за това има една много дълбока латинска поговорка — Cedant arma togae3 — рече Вилфор, като се поклони.
— Не се осмелих да го кажа на латински — отговори маркизата.
— Струва ми се, че бих предпочела да бъдете лекар — рече Рене, — ангелът на смъртта, макар и да е ангел, винаги ме е плашил много.
— Добра ми Рене! — пошепна Вилфор, загледан в младата девойка с влюбен поглед.
— Дъще — рече маркизът, — господин Вилфор ще бъде нравственият и политически лекар на нашата провинция; повярвайте ми, това е хубава роля.
— И тя ще помогне да се забрави ролята, която е играл баща му — подзе непоправимата маркиза.
— Госпожо — отвърна Вилфор с тъжна усмивка, — имах вече честта да ви кажа, че баща ми, както се надявам поне, се е отрекъл от миналите си заблуди: че е станал ревностен привърженик на религията и реда, по-добър роялист от мене може би; защото той е роялист по разкаяние, а аз съм само по страст.
И след тази огладена фраза Вилфор, за да види впечатлението от своето красноречие, огледа сътрапезниците си, както след подобна фраза в съда оглеждаше слушателите.
— Правилно, скъпи ми Вилфор — подзе граф дьо Салвьо, — тъкмо това казах в Тюйлери завчера на министъра на двора, който искаше да му обясня този странен брак между сина на един жирондинец и дъщерята на един офицер на армията на Конде; и министърът много добре разбра. Луи XVIII покровителствува тоя начин на обединение. Кралят, който, без да подозираме, слушал нашия разговор, ни прекъсна и каза: „Вилфор (забележете, че кралят не произнесе името на Ноартие, а, напротив, наблегна върху името Вилфор), Вилфор — рече кралят — ще направи хубаво поприще; той е един вече зрял младеж и принадлежи на моя свят. С удоволствие узнах, че маркиз и маркиза дьо Сен Меран са го избрали за зет, и сам щях да ги посъветвам за този брак, ако те не бяха дошли първи при мен да молят позволение.“
— Кралят ли каза това, графе? — провикна се Вилфор възхитен.
— Привеждам ви собствените му думи и ако иска да бъде искрен, маркизът ще признае, че същото кралят му е казал сам, когато преди шест месеца той му е съобщил за намерението си да омъжи дъщеря си за вас.
— Това е вярно — потвърди маркизът.
— О, тогава аз дължа всичко на този достоен владетел. Затова какво няма да направя, за да му служа!
— Чудесно — рече маркизата, ето такъв ми харесвате: нека сега заповяда кой да е съзаклятник — ще бъде достойно посрещнат.
— А аз, мамо — рече Рене, — моля бога да не ви послуша и да изпраща на господин дьо Вилфор само дребни крадци, фалирали търговци и боязливи мошеници, така ще спя спокойна.
— По същия начин — рече през смях Вилфор — вие бихте пожелали на лекаря мигрени, шарки и ухапвания от оси, всички неща, които засягат само кожата. Ако искате да ме видите кралски прокурор, пожелайте ми, напротив, такива страшни болести, лечението на които прави чест на лекаря.
В този миг — като че ли случаят беше чакал пожеланието на Вилфор, за да го изпълни — влезе един лакей и му каза няколко думи на ухото. Вилфор стана от трапезата, като се извини, и се върна след няколко минути с просияло лице и усмивка на уста.
Рене го погледна с обич: със сините си очи, с матовия си тен и с черните бакенбарди, които ограждаха лицето му, той беше наистина елегантен и хубав млад мъж; младата девойка със замрял дъх на устните си чакаше той да й обясни причината за мигновеното си изчезване.
— Вие пожелахте преди малко да имате за мъж лекар — рече Вилфор, — аз имам с учениците на Ескулап (така приказваха още в 1815 година) поне тази прилика, че никога не разполагам с времето си и че ме търсят дори при вас, дори в деня на годежа ми.
— А за какво ви търсят? — попита хубавата млада девойка с леко безпокойство.
— Уви, за един болен, който, ако се съди по това, което ми казаха, е на смъртно легло: случаят е тежък и болестта води към ешафода.
— О, боже мой! — извика Рене побледняла.
— Наистина ли? — извикаха в един глас присъствуващите:
— Изглежда, че току-що е открит чисто и просто един бонапартистки заговор.
— Възможно ли е? — рече маркизата.
— Ето доноса.
И Вилфор прочете:
— „Един привърженик на трона и на религията уведомява господин прокурора на краля, че именуемият се Едмон Дантес, помощник-комендант на кораба «Фараон», пристигнал тази сутрин от Смирна, след като е спирал в Неапол и Порто Ферайо, е бил натоварен от Мюра с писмо до узурпатора, а от узурпатора с писмо до парижкия бонапартистки комитет.