— Преди да постъпи в търговския флот, служил ли е във военния флот?
— Не, господине; той е съвсем млад човек.
— Колко години може да има?
— Деветнайсет-двайсет най-много.
Тъкмо когато Вилфор стигна по Гран Рю до ъгъла на Рю дьо Консей, един човек, който, изглежда, го чакаше на улицата, го доближи: беше господин Морел.
— Ах, господин дьо Вилфор! — извика добрият човек, щом забеляза помощник прокурора. — Радвам се, че ви срещам. Представете си, станала е преди малко една странна, нечувана грешка: арестували са помощник-капитана на моя кораб Едмон Дантес.
— Знам — рече Вилфор, — тъкмо идвам да го разпитам.
— Ох, господин дьо Вилфор — продължи Морел, обзет от приятелските си чувства към младия човек, — вие не познавате обвиняемия, а аз го познавам; представете си най-кроткия, най-честния човек и, бих се осмелил да кажа, най-добрия познавач на своята професия в целия търговски флот. О, господин дьо Вилфор, препоръчвам ви го най-искрено и от цялото си сърце.
Както видяхме, Вилфор принадлежеше към благородния лагер в града, а Морел — към плебейския; първият беше краен роялист, вторият беше подозиран в таен бонапартизъм. Вилфор изгледа пренебрежително Морел и студено му отговори:
— Вие знаете, господине, че можеш да бъдеш кротък в частния живот, честен в търговските си отношения, вещ в професията си и при все това да бъдеш голям престъпник в политическо отношение; вие знаете това, нали?
И съдията наблегна на последните си думи, като че искаше да намекне за самия корабовладелец; изпитателният му поглед сякаш се мъчеше да проникне в самото сърце на този човек, който дръзваше да се застъпва за друг тогава, когато трябваше да знае, че сам се нуждае от снизхождение.
Морел се изчерви, защото не чувствуваше съвестта си съвсем чиста по отношение на политическите си възгледи; пък и тайната, която Дантес му беше доверил за свиждането си с великия маршал, и няколкото думи, които му беше казал императорът, смущаваха донейде духа му. При все това той добави с дълбоко участие:
— Умолявам ви, господин дьо Вилфор, бъдете справедлив, както трябва да бъдете; добър, както сте винаги, и ни върнете колкото се може по-скоро клетия Дантес!
Това „върнете ни“ прозвуча революционно в ухото на заместник кралския прокурор.
„Е-е — рече си той, — върнете ни… Дали този Дантес не членува в някоя карбонарска секта, щом неговият покровител употребява несъзнателно множествено число? Арестували са го в една кръчма, каза ми май приставът; и то в многолюдна компания: сигурно ще е някое карбонарско събрание.“
После рече гласно:
— Господин Морел, можете да бъдете напълно спокоен и няма защо да се обръщате напразно към моята справедливост, ако задържаният е невинен; но ако напротив, той е виновен (ние живеем в тежко време, господине, и безнаказаността може да бъде гибелен пример), тогава ще бъда принуден да изпълня дълга си.
И стигнал до вратата на дома си, долепен до съдебната палата, той се поклони с ледена учтивост и влезе величествено, а нещастният корабовладелец остана като вкаменял на площада.
Чакалнята беше пълна със стражари и цивилни полицаи; сред тях, варден строго, окръжен с пламнали от омраза погледи, стоеше прав, спокоен и неподвижен затворникът.
Вилфор прекоси чакалнята, погледна под око Дантес, взе една връзка книжа, която му подаде един служител, и изчезна зад вратата, като рече:
— Да доведат затворника.
Колкото и да беше бърз, погледът беше достатъчен, за да си състави Вилфор мнение за човека, който трябваше да разпита; той откри ум в това широко и открито чело, смелост във втренченото око и намръщените вежди и искреност в дебелите полуотворени устни, през които се виждаха два реда зъби, бели като слонова кост.
Първото впечатление беше благоприятно за Дантес; но Вилфор беше слушал да казват много често като дълбока политическа мъдрост, че не бива да се поддаваме на първия сърдечен порив, ако той е добър, и той приложи максимата към впечатлението, забравил разликата между впечатление и порив.
Той задуши добрите чувства, които се стремяха да нахлуят в сърцето му, за да нападнат оттам ума му, придаде на лицето си пред огледалото тържествен вид и седна, мрачен и застрашителен, зад писалището си.
След малко влезе Дантес.
Момъкът беше все така бледен, но спокоен и усмихнат; той поздрави съдията с непринудена учтивост, потърси с очи стол, като че се намираше в гостната на корабовладелеца Морел.