— Врагове ли? — рече Дантес. — За щастие аз знача толкова малко, че с положението си още не съм ги спечелил. Що се отнася до моя нрав, аз съм може би малко сприхав, но винаги съм се мъчил да го смекча в отношенията си с подчинените. Под мое началство се намират десетина-дванайсет моряци: разпитайте ги и те ще ви кажат, че ме обичат и уважават не като баща — аз съм много млад за това, — но като по-възрастен брат.
— Но ако нямате врагове, може би имате завистници; деветнайсетгодишен, вие скоро ще бъдете назначен капитан, един висок пост във вашето занятие; ще се ожените за красива девойка, която ви обича, а това е рядко щастие при всички занятия на земята; ето две причини, за да имате завистници.
— Да, вие сте прав. Вие сигурно по-добре познавате хората от мене — възможно е; но ако тези завистници са между приятелите ми, право да си кажа, предпочитам да не зная кои са, за да не бъда принуден да ги намразя.
— Грешите, господине. Необходимо е човек винаги да вижда ясно около себе си; и наистина вие ми се струвате такъв достоен млад човек, че ще отстъпя заради вас от обикновените правила на правосъдието и ще ви помогна да откриете истината, като ви съобщя за доноса, който ви докара пред мене; ето въпросния документ, познавате ли почерка?
И Вилфор извади от джоба си писмо й дръпна Дантес. Дантес погледна и го прочете. Пот изби по челото му и той рече:
— Той е преправен, но все пак е непринуден. Във всеки случай пипано е с опитна ръка. Много съм щастлив — добави той като погледна признателно Вилфор, — че имам работа с такъв човек като вас, защото действително моят завистник е истински враг.
И по светкавицата, блеснала в очите на младежа при тези думи, Вилфор можа да разбере колко буйна сила се крие под тази външна кротост.
— А сега — рече помощник прокурорът — отговорете ми чистосърдечно, не като обвиняем пред своя съдия, а както човек, попаднал в беда, отговаря на човек, обзет от съчувствие към него: какво вярно има в това анонимно обвинение?
И Вилфор с отвращение хвърли на бюрото писмото, което му беше върнал Дантес.
— Всичко е вярно и в същото време няма нищо вярно, а ето чистата истина, кълна се в честта на моряка, кълна се в моята любов към Мерседес, в живота на баща си.
— Говорете — рече високо Вилфор.
И добави на себе си:
„Ако Рене можеше да ме види, би била доволна, надявам се, от мене и не би ме нарекла главорез!“
— И тъй, когато напуснахме Неапол, капитан Льоклер заболя от мозъчно възпаление; тъй като нямахме лекар на борда, а той не искаше да спира на никое място от крайбрежието, защото бързаше да отиде на остров Елба, болестта му се влоши до такава степен, че към края на третия ден, почувствувал, че ще умре, той ме повика при себе си.
— Драги Дантес — рече ми той, — закълнете се в честта си, че ще направите всичко, което ще ви кажа; отнася се до извънредно важно нещо.
— Кълна се, капитане — отговорих му аз.
— Добре. Тъй като след смъртта ми командуването на кораба минава върху вас като помощник-капитан, вие ще поемете това командуване, ще вземете курс към остров Елба, ще слезете на Порто Ферайо, ще потърсите маршала и ще му предадете това писмо; може би там ще ви дадат друго писмо и ще ви възложат някаква поръка. Тази поръка трябваше да получа аз, вие, Дантес, ще я изпълните вместо мене и цялата заслуга ще бъде ваша.
— Ще направя това, капитане, но може би не е тъй лесно да отида при маршала, както мислите.
— Ето ви един пръстен, вие ще му го пратите — рече капитанът — и това ще отстрани всички пречки. И той ми предаде пръстена.
Беше тъкмо навреме: след два часа той изпадна в безсъзнание; на другия ден почина.
— Какво направихте вие тогава?
— Това, което трябваше да направя, господине, това, което всеки друг на мое място би направил; молбата на един умиращ е винаги свещена; а за моряка молбата на началника е заповед, която си длъжен да изпълниш. Аз поех за остров Елба, където пристигнах на другия ден; оставих всички на борда и слязох сам на сушата. Както бях предвидил, не искаха да ме допуснат до маршала; но аз му изпратих пръстена, който трябваше да бъде условен знак, и всички врати се отвориха пред мене. Той ме прие, разпита ме за обстоятелствата, при които беше починал нещастният Льоклер, и както Льоклер беше предвидил, предаде ми едно писмо, което ми заръча да занеса лично в Париж. Обещах му, защото така изпълнявах последната воля на моя капитан. Когато пристигнах тук, уредих набързо всички работи на кораба, после изтичах да видя годеницата си, която намерих по-хубава и по-нежна отвсякога. Благодарение на господин Морел уредихме всички църковни формалности; и ето, както ви казах, аз бях на обеда, готвех се да се венчая след един час и смятах да тръгна утре за Париж, когато по този донос, който, изглежда, сега явно презирате толкова, колкото и аз, бях задържан.