— Да, да — пошепна Вилфор, — всичко това ми изглежда истина и ако имате някаква вина, тя е в неблагоразумието ви макар това неблагоразумие да се оправдава със заповедите на вашия капитан. Върнете ми това писмо, което са ви предали на остров Елба, дайте ми честна дума да се явите при първото повикване и се върнете при приятелите си.
— И така, аз съм свободен! — извика Дантес извън себе си от радост.
— Да, само че ми дайте това писмо.
— То сигурно е пред вас, господине; взеха ми го с другите книжа, а аз виждам някои от тях в тази връзка.
— Почакайте — рече помощник прокурорът на Дантес, който взимаше ръкавиците и шапката си, — почакайте: до кого е адресирано то?
— До господин Ноартие, улица Кок Ерон, в Париж.
Ако беше паднала гръмотевица върху Вилфор, не би го поразила с такъв бърз и ненадеен удар; той падна в креслото си, откъдето беше се надигнал, за да вземе връзката с книжа, заловени у Дантес, и като ги прелисти трескаво, измъкна съдбоносното писмо, вперил в него поглед, пропит с неизразим ужас.
— Господин Ноартие, улица Кок Ерон 13 — шепнеше той, като побледняваше все повече и повече.
— Точно така — отговори Дантес зачуден, — познавате ли го?
— Не — отговори бързо Вилфор. — Верният служител на краля не познава заговорниците.
— За заговор ли става въпрос? — попита Дантес, който, след като се помисли за свободен, почувствува да го обхваща още по-голям ужас. — Във всеки случай, казах ви, аз съвсем не знаех съдържанието на писмото, което носех.
— Да — подзе Вилфор с глух глас, — но вие знаете името на този, до когото е било адресирано то!
— За да му го предам лично, господине, трябваше да зная това.
— И никому ли не сте посочили това писмо? — рече Вилфор, като четеше и все повече и повече побледняваше.
— Никому, господине, кълна се в честта си!
— Никой ли не знае, че носехте писмо от остров Елба до господин Ноартие?
— Никой, господине, освен оня, който ми го предаде.
„И това е много, и това е все пак много!“ — пошепна Вилфор.
Челото на Вилфор потъмняваше все повече и повече, колкото той по се приближаваше до края; побелелите му устни, треперещите му ръце, пламналите му очи навяваха на Дантес мъчителни опасения.
След като прочете писмото, Вилфор отпусна глава на ръцете си и за миг остана смазан.
— О, боже мой, какво ви е, господине? — попита плахо Дантес.
Вилфор не отговори, но след няколко минути вдигна бледото си и изкривено лице и прочете още веднъж писмото.
— И вие казвате, че не знаете какво съдържа това писмо? — подзе Вилфор.
— Кълна се в честта си, така е — рече Дантес, — не знам. Но какво ви е, за бога? Не се ли чувствувате добре; искате ли да позвъня, искате ли да извикам някого?
— Не — рече Вилфор и стана бързо, — не мърдайте, не казвайте нито дума: аз заповядвам тук, а не вие.
— Но аз исках само да ви помогна — рече Дантес жегнат.
— Нямам нужда от нищо; мимолетно замайване, ето всичко: мислете за себе си, а не за мене, отговорете.
След тези думи Дантес очакваше да го разпитат, но напразно: Вилфор се отпусна отново в креслото, прекара ледена ръка по своето чело, обляно в пот, и за трети път се зачете в писмото.
„Ако той знае какво съдържа писмото — шепнеше си той — и научи някога, че Ноартие е баща на Вилфор, аз съм изгубен, изгубен завинаги!“
И сегиз-тогиз поглеждаше Едмон, като че неговият поглед можеше да проникне през тази невидима преграда, която затваря в сърцето тайните, пазени от устата.
— Нека не се съмняваме! — извика той изведнъж.
— В името на небето, господине! — извика нещастният момък. — Ако вие се съмнявате в мене, ако ме подозирате, питайте ме, готов съм да ви отговоря.
Вилфор направи отчаяно усилие над себе си и с глас, на който искаше да придаде увереност, рече:
— Господине, от разпита падат тежки улики върху вас, поради това аз не съм в състояние, както отначало се надявах, да ви върна веднага свободата; преди да взема подобна мярка, трябва да се съветвам със следователя. А сега вие видяхте как постъпих с вас.
— Ох, да, господине — извика Дантес, — и аз ви благодаря, вие се отнесохте към мене по-скоро като приятел, отколкото като съдия.
— И тъй, господине, аз ще ви задържа още някое време, по възможност най-кратко; главната улика срещу вас е това писмо и вие виждате…
Вилфор се доближи до камината, хвърли писмото в огъня и почака, докато то се превърна в пепел.
— И вие виждате — продължи той, — аз го унищожих.