— О, господине — извика Дантес, — вие сте повече от правосъдие, вие сте самата доброта!
— Но изслушайте ме — продължи Вилфор, — след подобен акт вие разбирате, нали, че може да имате доверие в мене?
— Заповядайте и аз ще следвам вашите заповеди.
— Не — рече Вилфор, като се доближи до младия човек, — не заповеди искам да ви дам аз, а съвети, разбирате ли?
— Кажете, и аз ще изпълня съветите ви като заповеди.
— Ще ви задържа тук, в съдебната палата, до вечерта; може би друг вместо мен ще дойде да ви разпита: кажете му всичко, което казахте на мене, но нито дума за писмото.
— Обещавам ви, господине.
Изглеждаше, че Вилфор моли, а обвиняемият успокоява съдията.
— Вие разбирате — рече той, като хвърли поглед върху пепелта, която беше запазила още формата на листа и прехвръкваше над пламъците, — сега писмото е унищожено, единствено вие и аз знаем, че то е съществувало; няма вече да ви го предявят; ако ви заговорят за него, отречете смело и вие сте спасен.
— Ще отрека, бъдете спокоен — рече Дантес.
— Хубаво, хубаво! — рече Вилфор и протегна ръка към шнура със звънеца, но тъкмо да го дръпне, се спря.
— Само това ли писмо имахте? — попита той.
— Само това.
— Закълнете се.
Дантес вдигна ръка.
— Кълна се — рече той.
Вилфор позвъни.
Влезе полицейският комисар.
Вилфор се приближи до обществения служител и му пошушна няколко думи на ухото; комисарят кимна в отговор.
— Последвайте господина — рече Вилфор на Дантес.
Дантес се поклони, хвърли последен признателен поглед на Вилфор и излезе.
Едва се затвори вратата след него, силите напуснаха Вилфор и той падна в едно кресло, почти изгубил съзнание.
След минута пошепна:
— О, боже, от какво зависят понякога животът и щастието… Ако кралският прокурор беше в Марсилия, ако вместо мене бяха повикали съдебния следовател, бях загинал; и този документ, този проклет документ, щеше да ме запокити в бездната. Ах, тате, тате, винаги ли ще пречите на щастието ми в този свят и ще трябва ли да се боря вечно с вашето минало!
После изведнъж сякаш неочаквана светлина мина през ума му и озари лицето му; усмивка се изписа на още изкривените му устни, блуждаещите му очи се втренчиха и сякаш се спряха на една мисъл.
„Така, така — рече си той, — да, това писмо, което щеше да ме погуби, ще създаде може би щастието ми. Хайде, Вилфор, на работа!“
И след като се увери, че обвиняемият не е вече в чакалнята, заместник кралският прокурор излезе също и се запъти бързо към дома на годеницата си.
(обратно)VIII. ЗАМЪКЪТ ИФ
Като преминаваше през вестибюла, полицейският комисар направи знак на двама стражари, единият от тях застана отдясно на Дантес, другият отляво; отвориха вратата, която съединяваше жилището на кралския прокурор със съдебната палата, вървяха известно време по един от тези големи мрачни коридори, дето трепет обхваща и онези, които нямат никаква причина да треперят.
Както жилището на Вилфор се съобщаваше със съдебната палата, тъй и съдебната палата се съобщаваше със затвора, мрачен паметник, към който гледаше любопитно с всичките си зеещи отвори Акулската камбанария, възправена пред него.
След доста завои по коридора Дантес видя една порта с решетесто прозорче; комисарят почука с железен чук три пъти и тези удари отекнаха в сърцето на Дантес, като че падаха по него; вратата се отвори, двамата стражари бутнаха леко своя затворник, който стоеше още в нерешителност. Дантес пристъпи страшния праг и вратата се затвори шумно зад него. Той дишаше друг въздух, зловонен и тежък: беше в затвора.
Заведоха го в една килия, доста чиста, но с решетки на прозорците и резета на вратата; поради това видът на жилището не му се стори много страшен; пък и думите на заместник кралския прокурор, казани с глас, който се стори на Дантес изпълнен със съчувствие към него, звучаха още в ухото му като сладко обнадеждаващо обещание.
Беше вече четири часът, когато заведоха Дантес в килията му. Това ставаше, както казахме, на първи март; затворникът се озова скоро в тъмното.
Тогава за сметка на угасналото му зрение се усили слухът му: при най-малкия шум, който достигаше до него, той скачаше бързо и пристъпяше към вратата, убеден, че идват да го пуснат на свобода; но шумът замираше в друга посока и Дантес отново се отпускаше на столчето.
Най-сетне към десет часа вечерта, когато Дантес почна да губи надежда, се зачу нов шум, който този път му се стори, че се насочва към килията му: наистина прокънтяха стъпки в коридора и се спряха пред вратата му; ключът се завъртя в ключалката, резетата изскърцаха и тежката дъбова врата се отвори, като пусна изведнъж в мрачната килия ослепителната светлина на две факли.