При светлината на тези факли Дантес видя как блеснаха сабите и карабините на четирима стражари.
Той се спусна две крачки напред, но замръзна на мястото си, като видя тази засилена охрана.
— За мене ли идвате? — попита Дантес.
— Да — отговори един от стражарите.
— От страна на господин помощника на кралския прокурор ли?
— Да.
— Добре — рече Дантес, — готов съм да ви следвам.
Убеждението, че идват да го търсят от страна на господин дьо Вилфор, разсея всички страхове на нещастния младеж: той пристъпи спокойно и непринудено и застана сам в средата на своя конвой.
Пред вратата на улицата чакаше кола, на капрата седеше коларят, до коларя — един пристав.
— За мене ли е тази кола? — попита Дантес.
— За вас — отговори един от стражарите, — качете се.
Дантес поиска да възрази, но вратата се отвори, той усети, че го бутват; нямаше нито възможност нито намерение да се съпротивява, озова се за един миг седнал в дъното на колата между двама стражари; двамата други седнаха на предната седалка и тежката кола се затъркаля със зловещ гърмол.
Затворникът хвърли поглед към прозорците; те бяха покрити с решетка: той беше сменил затвора си; само че новият затвор се търкаляше и търкаляйки се, го отнасяше към неизвестна цел. През гъстите пречки, в които едва можеше да си провре ръката, Дантес все пак различи, че минават по улица Кесери, а после по улица Сен Лоран и по улица Тарами слизат към кея.
Скоро през решетките на прозорчето си и оградата на паметника, до който се намираше, видя светлините на пристанищното управление.
Колата се спря, приставът слезе, приближи се до караулната; оттам излязоха дванайсетина войници и се наредиха в шпалир; при светлината на фенерите, които горяха на кея, Дантес видя как лъщят пушките им.
„За мене ли — попита се той — е вдигната такава военна сила?“
Приставът отговори на този въпрос, като отвори вратичката на колата, затворена с ключ: между двата реда войници Дантес видя оставен за него път от колата до пристанището.
Двамата стражари, седнали на предната седалка, слязоха най-напред, после слезе той, а след него и тези, които стояха от двете му страни. Всички се запътиха към една лодка, която един моряк от митницата придържаше със синджира до кея. Войниците гледаха с тъпо любопитство Дантес. Тозчас го настаниха на кърмата, пак между четирима стражари, а приставът седна на носа. Силен тласък отдалечи ладията от брега, четиримата гребци загребаха силно към Пилон. От лодката извикаха, веригата, която преграждаше пристанището, се спусна и Дантес се намери до тъй наречения Фриул, тоест извън пристанището.
Първото чувство на арестанта, когато се намери на открит въздух, беше чувство на радост. Въздухът е почти свобода. Той вдъхна с пълни гърди този живителен ветрец, който носи на крилете си всички непознати ухания на нощта и морето. Скоро обаче въздъхна дълбоко; минаваха пред „Резерв“, дето тази сутрин, минута преди да бъде арестуван, беше тъй щастлив; през два отворени и осветени прозореца до него достигна весел шум от бал.
Дантес долепи длани, вдигна очи към небето и взе да се моли.
Лодката продължаваше своя път; тя отмина Мъртвешката глава, изравни се със залива Фаро; след малко щеше да заобиколи батареята Дантес не разбираше тази маневра.
— Къде ме карате? — попита той един от стражарите.
— Ще узнаете скоро.
— Ама…
— Забранено ни е да ви даваме каквито и да са обяснения.
Дантес беше наполовина войник; да разпитва стражарите, на които е забранено да отговарят, му се стори нелепо и той млъкна.
Тогава през ум му минаха най-странни мисли; тъй като с подобна лодка не можеше да се отиде далече, а нямаше никакъв кораб на котва по посоката, в която се движеха, той помисли, че ще го оставят на някой отдалечен кът от брега и там ще му кажат, че е свободен; не бяха го вързали, не се опитаха да му сложат белезници, това му се струваше добро предзнаменование; пък и помощник прокурорът, тъй ласкав към него, не беше ли му казал, че стига само да не произнесе това съдбоносно име Ноартие, няма от какво да се страхува? Не беше ли унищожил Вилфор пред него опасното писмо, единственото доказателство, което съществуваше срещу него?
Той чакаше, ням и замислен, и с окото си на моряк, свикнал с тъмнините и пространството, се мъчеше да прониква в мрака на нощта.
Остров Ратоно, където светеше фар, остана вдясно и като мина почти покрай брега, лодката наближи залива на Каталаните. Погледът на затворника стана още по-зорък: тук беше Мерседес и на него му се струваше всеки миг, че на тъмния бряг се обрисува неясната и неопределена фигура на жена.