Как някакво предчувствие не подсказваше на Мерседес, че любимият й минава на триста крачки от нея?
В Каталаните гореше една единствена светлинка. Като се мъчеше да открие мястото на тази светлина, Дантес се убеди, че тя осветява стаята на годеницата му. Мерседес едничка не спеше в цялото селце. Ако младият човек повикаше силно, гласът му можеше да стигне до слуха на годеницата му.
Лъжлив срам го въздържа. Какво щяха да рекат пазачите му, като го чуят да вика като луд? Той остана ням, с очи, вперени в тази светлина.
През това време лодката продължаваше пътя си; но затворникът мислеше не за нея, а за Мерседес.
Светлината изчезна зад една стръмнина. Дантес се обърна и видя, че лодката навлиза в открито море.
Докато гледаше, погълнат от мисълта си, бяха сменили веслата с платна и лодката се движеше сега, тласкана от вятъра.
Макар Дантес да не искаше да разпитва отново стражаря, той се приближи до него и като го хвана за ръката, му рече:
— Другарю, в името на съвестта ви и войнишката ви доблест заклевам ви: смилете се над мене и ми отговорете. Аз съм капитан Дантес, добър и честен французин, макар и да ме обвиняват в някакво предателство; къде ме карате? Кажете ми, давам ви честна дума на моряк, аз ще изпълня дълга си и ще се помиря със съдбата си.
Стражарят се почеса зад ухото, погледна другаря си. Другарят му направи някакво движение, което комай означаваше: „Сега вече, струва ми се, може да му се каже“, и стражарят се обърна към Дантес:
— Вие сте марсилец и моряк — рече той, — а ме питате къде отиваме?
— Да, честна дума, не знам.
— Не се ли досещате?
— Ни най-малко.
— Не е възможно.
— Кълна ви се във всичко най-свято на света. От говорете ми, за бога!
— Ами заповедта?
— Заповедта не ви забранява да ми съобщите онова, което ще узная след десет минути, след половин час, може би след час. Вие само ще ме избавите дотогава от цяла вечност безпокойство. Моля ви като приятел, вижте — не искам нито да се бунтувам, нито да избягам; пък и невъзможно е: къде отиваме?
— Или имате превръзка на очите си, или никога не сте излизали от пристанището на Марсилия, иначе вие би трябвало да се досетите къде отивате.
— Не.
— Погледнете наоколо си тогава.
Дантес стана, хвърли, естествено, поглед натам, където се насочваше лодката, и на двеста метра пред себе си видя черната и стръмна скала, на която се издига като грамада от кремък мрачният замък Иф.
Този странен силует, този затвор, около който цари толкова дълбок ужас, тази крепост, около която от триста години се носят в Марсилия зловещи предания, с внезапното си появяване пред Дантес, който не беше и помислял за нея, му направи такова впечатление, каквото прави видът на ешафода върху осъдения на смърт.
— Ах, боже мой — извика той, — замъкът Иф! И какво ще правим там?
Стражарят се усмихна.
— Но няма да ме затворят там, нали? — продължи Дантес. — Замъкът Иф е държавен затвор, предназначен само за големи политически престъпници. Аз не съм извършил никакво престъпление. Мигар в замъка Иф има някакви следователи, някакви съдии?
— Доколкото знам — рече стражарят, — там има само управител, тъмничари, гарнизон и яки стени. Хайде, хайде, приятелю, не се правете на учуден, защото наистина ще ме накарате да помисля, че за моята любезност ми се отплащате с подигравки.
Дантес стисна ръката на стражаря така силно, че едва не я счупи.
— Вие значи смятате — рече той, — че ме водят в замъка Иф, за да ме затворят там?
— Вероятно така ще стане — рече стражарят, — но няма защо, младежо, да ми стискате толкова силно ръката.
— Без никакво следствие, без никакви формалности ли? — попита момъкът.
— Формалностите са изпълнени, следствието извършено.
— И въпреки обещанието на господин дьо Вилфор?…
— Не знам давал ли ви е обещание дьо Вилфор — рече стражарят, — но знам, че отиваме в замъка Иф. Е, какво правите? Ехей, другари, насам!
С бързо като светкавица движение, не избягнало все пак от опитното око на стражаря, Дантес понечи да се хвърли в морето; но четири мощни ръце го задържаха тъкмо когато краката му се отделиха от дъските на лодката.
Той падна пак на дъното на лодката, като зави от ярост.
— Хубаво — извика стражарят, опрял коляно на гърдите му, — хубаво, ето как вие си сдържате моряшката дума. Ха се доверявай на кротки светци! Гледайте, любезни мой, само се опитайте да мръднете и ще ви забия куршум в главата. Аз наруших първата заповед, но казвам ви, няма да отстъпя на втората.
И той действително насочи карабината си срещу Дантес, който почувствува как краят на цевта се опира в сляпото му око.