— Господин дьо Салвьо, камерхерът на моя брат?
— Той същият.
— Вярно, той е в Марсилия.
— Оттам ми пише.
— И той ли ви говори за този заговор?
— Не, но ми препоръчва господин дьо Вилфор и ме натоварва да го въведа при ваше величество.
— Господин дьо Вилфор ли? — извика кралят. — Този вестоносец се нарича значи господин дьо Вилфор?
— Да, господарю.
— Той ли иде от Марсилия?
— Лично.
— Защо не ми казахте името му веднага! — подзе кралят и върху лицето му се изписа леко безпокойство.
— Господарю, мислех, че това име е непознато на ваше величество.
— Съвсем не, съвсем не, Блакас; той е човек сериозен, издигнат, главно честолюбив; и знаете ли как се нарича баща му?
— Неговият баща ли?
— Да, Ноартие.
— Жирондинецът Ноартие ли? Ноартие сенаторът?
— Тъкмо той.
— И ваше величество е назначил на служба сина на такъв човек?
— Блакас, приятелю, вие не разбирате нищо от тези работи; казах ви, че Вилфор е честолюбив: за да се издигне, Вилфор ще пожертвува всичко, дори баща си.
— Тогава, тосподарю, да го доведа ли?
— Още тази минута, херцог. Къде е той?
— Сигурно ме чака долу в колата ми.
— Идете да го намерите.
— Тичам.
Херцогът излезе с живостта на млад човек; неговият искрен роялистически жар му даваше силите на двайсетгодишен момък.
Като остана сам, Луи XVIII отправи отново очи към своя разтворен Хораций и пошепна:
— Iustam et tenacem propociti virum11.
Господин дьо Блакас се изкачи също тъй бързо, както беше слязъл; но във вестибюла трябваше да се позове на волята на краля. Прашната дреха на Вилфор, неговото облекло, в което нямаше нищо съобразно с дворцовия етикет, възбуди неудоволствието на господин дьо Брезе, който се изуми от дързостта на младия човек да се яви така облечен пред краля. Но херцогът отстрани всички пречки с една единствена дума: заповед на негово величество; и въпреки възраженията, които продължаваше да прави в името на реда церемониалмайсторът, Вилфор бе въведен в кабинета.
Кралят седеше на същото място, дето беше го оставил херцогът. Като отвори вратата, Вилфор се намери право пред него: младият съдия неволно се спря.
— Влезте, господин дьо Вилфор — рече кралят тихо.
Вилфор се поклони и пристъпи няколко крачки напред, очаквайки кралят да го разпита.
— Господин дьо Вилфор — продължи Луи XVIII, — херцог дьо Блакас смята, че имате да ми кажете нещо важно.
— Господарю, господин херцогът е прав и аз се надявам, че и ваше величество ще се съгласи с него.
— Най-напред, толкова голямо ли е злото, според вас, колкото искат да ме уверят?
— Господарю, мисля, че се налагат бързи мерки; но благодарение на старанието ми, надявам се, злото ще може да се предотврати.
— Говорете подробно, ако обичате — рече кралят, заразен от вълнението, което беше изкривило лицето на Блакас и променяше гласа на Вилфор. — Говорете и главно започнете от самото начало: обичам реда във всичко.
— Господарю — рече Вилфор, — ще дам на ваше величество верен рапорт, но ще ви моля все пак да ме извините, ако смущението ми хвърля някаква тъмнота върху думите ми.
Погледът, който Вилфор хвърли върху краля след този така внушителен увод, го увери в благоволението на неговия височайши слушател и той продължи:
— Господарю, дойдох колкото се може по-бързо в Париж, за да уведомя ваше величество, че в кръга на моята длъжност открих не някакво обикновено и празно съзаклятие, каквито всеки ден се кроят в низшите слоеве на народа и войската, но един истински заговор, една буря, която застрашава трона на ваше величество. Господарю, узурпаторът въоръжава три кораба; той замисля нещо може би безумно, но може би и страшно въпреки безумието си. В тоя час той сигурно вече е напуснал остров Елба.
— Къде отива?
— Не знам, но несъмнено ще се опита да слезе или в Неапол, или по тосканските брегове, или може би и във Франция. На ваше величество не е неизвестно, че владетелят на остров Елба е запазил отношения с Италия и Франция.
— Да, знам това — рече кралят, силно развълнуван, — а напоследък получихме съобщение, че е имало бонапартистки събрания на улица Сен Жак; но продължете, моля ви: как сте научили тези подробности?
— Господарю, почерпих ги от разпита на един марсилец. Аз го следя от дълго време и го арестувах в деня, когато заминавах; този човек, един размирен моряк, несъмнен бонапартист, е ходил тайно на остров Елба; там е видял великия маршал, който му е дал устна поръка до един парижки бонапартист, чието име не можах да изтръгна от него, но тази поръка до този бонапартист била да подготви умовете за връщане (забележете, господарю, че така се изразява разпитаният), за връщане, което трябва да стане в най-скоро време.